Кьостер ме побутна. Ленц не беше тук. Той посочи с глава към изхода. Кимнах в знак на съгласие и си тръгнахме. Разпоредителите в залата ни гледаха мрачно и подозрително. Във фоайето стоеше оркестър, готов да влезе. Зад него гора от знамена и емблеми.
— Добре пипат, нали? — каза Кьостер отвън.
— Първокласно. Като стар шеф на пропагандата мога да преценя.
С колата минахме през няколко улици. Второто политическо събрание не беше далеч. Други знамена; други униформи; друга зала; но иначе всичко останало беше сходно. По лицата същият израз на неопределена надежда и доверчива празнота. Една покрита с бяло маса за ръководството, поставена напречно на редиците столове. Около нея — партийните секретари, ръководството, няколко усърдни стари госпожици. Ораторът, чиновнически тип, бе по-слаб от предишния. Говореше на книжовен немски език, привеждаше числа, доказателства, всичко, което изричаше той, беше вярно, но въпреки това не бе по-самоуверен от другия, който изобщо нищо не доказваше, а само твърдеше. Партийните секретари, уморени, сякаш налегнати от дрямка, седяха около председателската маса; бяха изтърпели стотици такива събрания.
— Ела — каза Кьостер след някое време, — няма го. Впрочем не очаквах да го видя тук.
Продължихме с колата. След задухата на претъпканите зали въздухът беше студен и свеж. Автомобилът летеше по улиците. Минахме покрай канала. Лампите хвърляха масленожълти отражения по тъмните води, които се плискаха тихо о бетонираните брегове. Влачеше се шлеп, черен и бавен. Над него бяха издигнати червени и зелени сигнални светлини. Някакво куче пролая на палубата, после един мъж пресече осветеното поле и изчезна в люк, който за момент се промержеля златист. От другата страна на канала се редяха, яркоосветени, къщите от западния квартал на града. Един сводест мост се прехвърляше от тях към отсамния бряг. По него непрестанно и в двете посоки се нижеха леки коли, автобуси и електрически влакове. Това будеше представата за искряща, пъстра змия, проточена над ленивите черни води.
— Мисля, че е по-добре да оставим колата тук и да извървим пешком последните няколко метра — каза Кьостер след известно време. — Така не бие толкова на очи.
Спряхме Карл под една улична лампа пред някаква кръчма. Когато слязохме, една бяла котка профуча пред нас. Няколко жени с престилки стояха малко по-нататък под един сводест вход и докато минавахме край тях, мълчаха. До ъгъла на една сграда се бе облегнал латернаджия и спеше. Старица ровеше в сметта край улицата.
Стигнахме огромен, мръсен жилищен блок за наематели с няколко вътрешни къщи, дворове и входове. На най-долния етаж се намираха магазини, една хлебарница и бюро, в което приемаха парцали и старо желязо. На улицата пред първия вход стояха два камиона с полицаи.
Сред първия двор, в един ъгъл, бе сковано от летви табло, по което бяха окачени големи карти на звездното небе. На малък подиум пред маса с книжа седеше човек с тюрбан на главата. Над него висеше надпис: „Астрология, гадаене на ръка, предсказване на бъдещето. Ще получите своя хороскоп срещу 50 пфенига.“ Около него се бяха стълпили много хора. Ярката светлина на една карбидна лампа падаше върху жълтото му сбръчкано лице. Той говореше на зрителите, които го гледаха мълчаливо, със същия блуждаещ, унесен, жаден за чудеса поглед, както преди слушателите на събранията със знамената и оркестрите.
— Ото — казах на Кьостер, който крачеше пред мен, — сега зная какво искат хората. Те изобщо не искат да се занимават с политика. Търсят си заместителна религията.
Той се огледа.
— Естествено. Те желаят отново да вярват в нещо. Все едно в какво. Затова са и толкова фанатични.
Отидохме във втория двор, където се намираше заведението. Всички прозорци бяха осветени. Изведнъж отвътре се разнесе глъчка. В същия момент, като по уговорен знак, от един тъмен, страничен вход през двора покрай самите прозорци към вратата се втурнаха неколцина младежи в спортни якета. Първият я дръпна и те нахлуха в заведението.