— Не — отвърнах. — И аз не видях нищо.
— Странно — каза чиновникът.
— Ние разговаряхме и не обръщахме внимание на нищо. Всичко стана много бързо.
Чиновникът въздъхна.
— Тогава вероятността да заловим тези типове е малка.
Той приключи протокола.
— Можем ли да го вземем? — попита Кьостер.
— Собствено… — Полицаят погледна към лекаря. — Причината за смъртта е точно установена? Лекарят кимна.
— Вече написах смъртния акт.
— А къде е куршумът? Трябва да го взема.
— Куршумите са два и са заседнали. Би трябвало да… — Лекарят се колебаеше.
— Следва да имам и двата — каза чиновникът. Трябва да се види дали са от едно и също оръжие.
— Да — каза Кьостер в отговор на един поглед на лекаря.
Санитарят нагласи по-добре носилката и смъкна лампата. Лекарят взе инструментите си и почна да човърка с пинсета в раните. Първия куршум намери бързо; не беше много надълбоко. За втория трябваше да реже. Той изпъна чак догоре гумените си ръкавици и посегна за щипците и ножа. Кьостер бързо се приближи до носилката и затвори очите на Готфрид, те все още бяха полуотворени. Когато чух тихото съскане на скалпела, аз се обърнах. В един миг изпитах желание да скоча и да отблъсна лекаря, защото в главата ми трепна мисълта, че Готфрид е само в безсъзнание и че лекарят едва сега наистина ще го умъртви, но веднага след това се опомних. Бяхме видели достатъчно много мъртви, за да познаваме смъртта.
— Ето го — каза лекарят и се изправи. Избърса куршума и го подаде на чиновника.
— Същият е. От същото оръжие, нали?
Кьостер се приведе и разгледа внимателно малките, матово блестящи куршуми, които се търкаляха в ръката на полицая.
— Да — каза той.
Полицаят ги загъна в хартия и ги пъхна в джоба си.
— Собствено това не е разрешено — каза тогава той, — но ако искате да го вземете вкъщи… Обстоятелствата, при които е извършено убийството, са ясни, нали, господин докторе? — Лекарят кимна. — Вие сам сте съдебен лекар — продължи чиновникът, — така че, в такъв случай… както обичате… Вие трябва само, възможно е утре да дойде комисия…
— Зная — каза Кьостер, — ще оставим всичко както си е.
Полицейските чиновници си отидоха.
Лекарят отново бе покрил и залепил раните на Готфрид.
— Как смятате да го пренесете? — попита той. Можете да вземете носилката. Само че утре през деня трябва да я върнете тука.
— Да, благодаря — каза Кьостер. — Ела, Роби.
— И аз мога да ви помогна — предложи санитарят. Поклатих глава.
— Ще го пренесем и сами.
Взехме носилката, изнесохме я и я поставихме върху двете леви седалки, които образуваха една плоскост със свалените облегала. Санитарят и лекарят излязоха и ни гледаха. Покрихме Готфрид с палтото му и потеглихме. След известно време Кьостер се обърна към мене.
— Ще минем още веднъж по онази улица. Аз и преди го направих. Но беше твърде рано. Може би сега са някъде навън.
Запрехвърча сняг. Кьостер караше колата почти без звук.
Изключваше от скорост, а често угасяше и мотора. Не искаше да бъде чут, макар четиримата, които търсехме, да не знаеха, че сме с кола. Плъзгахме се безшумно като бял призрак сред снега, който се сипеше все по-силно. Извадих от касетката с инструментите един чук и го сложих до себе си, за да мога веднага да изскоча от колата и да почна да удрям.
Карахме по протежение на улицата, където убиха Готфрид. Под уличната лампа още се виждаше черното петно кръв. Кьостер угаси фаровете. Плъзгахме се съвсем близо до тротоара и оглеждахме улицата. Никой не се виждаше. Само от една осветена кръчма се чуваха гласове.
Кьостер спря на кръстовището.
— Остани тук — каза той. — Ще надникна в кръчмата.
— Ще дойда с тебе — отвърнах аз.
Той ме спря с поглед, какъвто не бях виждал у него от времето, когато сам тръгваше да патрулира.
— В кръчмата няма да правя нищо — каза той. — Тук той все още може да ми се изплъзне. Искам само да видя дали е вътре. Тогава ще го чакаме. Остани при Готфрид.
Кимнах и той изчезна във вихъра от снежинки. Те летяха към лицето ми и се разтапяха по него. Изведнъж ми стана непоносимо от това, че Готфрид беше покрит, сякаш вече не принадлежеше към нас, и отметнах палтото от главата му. Сега снегът падаше и по неговото лице, по очите и устата му, но не се топеше. Извадих носната си кърпа, обърсах го и отново метнах палтото. Кьостер се върна.
— Нищо ли нямаше?
— Не — каза той и се качи в колата. — Сега ще минем и по другите улици, Имам чувството, че всеки момент ще го срещнем.
Моторът нададе рев, но Кьостер веднага го приглуши. Тихо се плъзгахме през бялата виелица на нощта, от улица в улица, на завоите придържах Готфрид, за да не се свлече, а от време на време спирахме на сто метра зад някоя кръчма и Кьостер се връщаше назад с широки подскоци, за да огледа и там. Това бе някаква мрачна, студена обсебеност, той не мислеше, че трябва първо да пренесем Готфрид. На два пъти потегляхме към къщата, в която той живееше, ала после пак се връщахме, защото Кьостер вярваше, че тъкмо в този момент четиримата можеха да са някъде на път.