Изведнъж далеч пред нас, по една дълга, пуста улица, видяхме тъмна група хора, Кьостер веднага угаси мотора и се приближихме безшумно, без фарове. Хората не ни чуха. Разговаряха.
— Четирима са — пошепнах на Кьостер.
В същия момент колата изрева, последните двеста метра мина с бясна скорост, прехвърли се наполовина на тротоара, олюлявайки се, спря със скърцане само на крачка от четиримата, които се развикаха. Кьостер, готов да скочи, се бе надвесил наполовина от колата, тялото му беше като стоманен лък, а лицето — неумолимо като смъртта.
Бяха четирима безобидни възрастни хора. Единият от тях беше пиян. Почнаха да ругаят. Кьостер не отвърна нищо. Продължихме нататък.
— Ото — казах аз, — днес няма да го пипнем. Не вярвам, че ще има куража да стои на улицата.
— Да, може би — отговори след известно време той и обърна колата.
Отидохме в жилището на Кьостер. Стаята му имаше отделен вход, така че не се налагаше да будим никого. Когато слязохме от колата, попитах:
— Защо не искаше да кажеш на полицията как изглежда той? Биха ни помогнали при търсенето. А и го видяхме добре…
Кьостер ме погледна.
— Защото сами ще се оправим, без полиция. Мислиш ли — гласът му стана съвсем тих, сподавен и страшен, — че ще го предам на полицията? Та да го осъдят на няколко години затвор? Нали ти е известно как свършват всички тези процеси? Тия хлапаци знаят, че ще бъдат изправени пред милостиви съдии! Така не бива! Казвам ти, че дори полицията да го намери, ще кажа, че не е той, за да може да ми падне в ръцете! Готфрид е мъртъв, а тоя — жив! Така не бива!
Свалихме носилката от седалките и през снежната виелица и вятъра я внесохме вътре, сякаш бяхме във Фландрия и носехме убит другар от окопите към тила.
Купихме ковчег и един гроб в общинските гробища. Беше ясен слънчев ден, когато погребахме Готфрид. Сами затворихме ковчега и го свалихме по стълбите. С нас нямаше много хора. Фердинанд, Валентин, Алфонс, барманът Фред, Джорджи, Юп, госпожа Щос, Густав, Щефан Григолайт и Роза. Пред гробището се налагаше да почакаме известно време. Трябваше да дадем път на две траурни шествия. Едното следваше черен погребален автомобил, а другото — катафалка с покрити в черно и сребърно коне и безкрайна върволица опечалени, които оживено разговаряха.
Свалихме ковчега от колата и сами го спуснахме с въжетата в гроба. Гробарят беше доволен от това, защото имаше достатъчно работа при другите гробове. Поканихме и един свещеник. Наистина не знаехме какво би казал Готфрид на това, но Валентин настояваше. Във всеки случай помолихме пастора да не държи слово. Можеше да прочете само един откъс от Библията.
Духовникът беше стар, късоглед човек. Когато пристъпи към гроба, той се спъна в буца пръст и би се намерил вътре, ако не го задържаха Кьостер и Валентин. При политането си обаче изпусна Библията и очилата, които тъкмо си слагаше. Те паднаха в гроба. Смутен, духовникът гледаше към тях.
— Оставете, господин пастор — каза Валентин, — ще ви заплатим нещата.
— Не е за книгата — отвърна свещеникът тихо, ала очилата ми трябват.
Валентин откърши клонка от живия плет на гробищата. После коленичи до гроба и успя да закачи очилата и да ги измъкне от венците. Бяха златни. Може би затова свещеникът искаше да си ги вземе. Библията бе попаднала между ковчега и стената на изкопа и за да я вземе, човек трябваше да слезе долу. Това не желаеше и духовникът. Стоеше объркан.
— Да кажа ли няколко думи? — попита той.
— Оставете, отче — каза Фердинанд. — Той има сега цялото свето писание при себе си.
Разкопаната пръст миришеше силно. В една от буците се виждаше светла личинка на майски бръмбар. Когато отново засипеха ямата, тя щеше да живее в земята в своя пашкул, а идната година да пробие пръстта и да излезе на белия свят. Но Готфрид беше мъртъв. Той угасна. Ние стояхме край неговия гроб, знаехме, че тялото му, косите, неговите очи още съществуваха, вече променени, но все пак още съществуваха и че въпреки това Готфрид го нямаше и никога нямаше да се върне. Човешкият ум не го побираше. Нашата кожа беше топла, умът ни работеше, сърцето тласкаше кръв във вените, съществувахме както и преди, както и вчера, не бяхме загубили изведнъж ръка, не бяхме ослепели или онемели, всичко бе както винаги си е било, веднага щяхме да си тръгнем, а Готфрид Ленц щеше да остане след нас и никога нямаше да ни настигне. Човешкият ум не го побираше.