— Нищо особено. Само дето заможните дами все остават с неприятно впечатление от мене.
— И от мен — отвърна то. Погледнах го. Изглеждаше ми като дошло от друг свят. Съвсем не можех да си представя какво беше и как живееше.
В бара се чувствувах на по-здрава почва. Когато влязохме, Фред, който приготвяше коктейлите, стоеше зад бара и тъкмо бършеше големите овални чаши за коняк. Той ме поздрави, като че ли ме виждаше за пръв път, макар че само преди два дни се бе наложило да ме отведе в къщи. Притежаваше добра школа и огромен опит.
В целия бар само една-единствена маса бе заета. На нея, както винаги, седеше Валентин Хаузер. Познавах го от войната, служехме в една рота. Веднъж под преграден огън той ми донесе на предната позиция писмо, защото сметнал, че е от майка ми. Знаеше, че чакам вести, защото майка ми беше оперирана. Но се бе заблудил; полученото беше само една реклама за някакъв препарат срещу косопад, с екстракт от коприва. Когато се връщаше назад, го раниха в крака.
Наскоро след войната Валентин получи наследство. И досега го пропиваше. Твърдеше, че трябвало да отпразнува щастието, че се е върнал жив. Безразлично му беше, че оттогава са изминали доста години. Казваше, че човек не можел да се нарадва на това. Беше от хората, които имаха страшно силна памет за войната. Ние, другите, бяхме забравили много работи, ала той си спомняше всеки ден и час.
Личеше, че беше пил вече много; седеше, дълбоко потънал в мисли, унесен, в своя ъгъл.
— Привет, Валентин!
Той погледна към мен и кимна.
— Привет, Роби!
Седнахме в един ъгъл. Фред дойде.
— Какво ще пиете? — попитах девойката.
— Може би едно „Мартини“ — отвърна тя. — Сухо „Мартини“.
— Фред е специалист по това — заявих аз.
Фред си позволи една усмивка.
— На мене както винаги — казах аз.
Барът тънеше в хлад и полумрак. Миришеше на разлян джин и коняк. Мирисът беше силен, лъхаше на хвойна и на хляб. От тавана се спускаше изрязан от дърво модел на платноход. Стената зад тезгяха беше облицована с медна ламарина. Убитата светлина на един полилей хвърляше червени отблясъци, сякаш там се отразяваше някакъв подземен огън. Само два от малките аплици от ковано желязо горяха — един при Валентин и втори при нас. Те бяха с жълти пергаментови абажури, направени от стари географски карти, и приличаха на тесни, озарени отрези от света.
Бях малко смутен и не знаех как да подхвана разговор. Та аз съвсем не познавах девойката и колкото по-дълго я гледах, толкова по-чужда ми се виждаше тя. Отдавна не бях седял така с някого; вече бях отвикнал. Бях се научил да общувам повече с мъже. Преди малко кафе-сладкарницата ми се видя твърде шумна, сега изведнъж тук почна да ми се струва прекалено тихо. От тишината всяка дума получаваше такава тежест, че беше трудно да говориш непринудено. Почти желаех да се върна в кафе-сладкарницата.
Фред донесе чашите. Пихме. Ромът беше силен, с някаква свежест и вкус на слънце. Ето нещо, на което можеш да се опреш. Изпих си чашата и веднага отново я подадох на Фред.
— Харесва ли ви тук? — попитах.
Девойката кимна.
— Повече, отколкото в сладкарницата?
— Мразя сладкарниците — каза тя.
— Защо тогава се срещнахме тъкмо там? — попитах аз учуден.
— Не зная. — Тя свали баретката си. — Не ми хрумна нищо друго.
— Толкова по-добре тогава, че сега ви се харесва. Ние често идваме тук. Вечер това свърталище е за нас едва ли не дом.
Тя се засмя.
— Всъщност не е ли тъжно?
— Не — отрекох аз. — Отговаря на времето.
Фред ми донесе втора чаша. Заедно с нея остави на масата и зелена хаванска пура.
— От господин Хаузер.
Валентин ми кимна от своя ъгъл и вдигна чаша та си.
— Тридесет и първи юли седемнадесета, Роби — каза той с натежал глас.
Кимнах му и също вдигнах чашата си.
Той винаги пиеше наздравица за някого; случвало се бе да го виждам как вечер в селска кръчма пие наздравица в чест на луната или на люляков храст. Тогава си спомняше за някой ден, преживян в окопите, когато е било особено тежко, и изпитваше благодарност, че още е жив и може да седи така.
— Той ми е приятел — казах на девойката. — Другар от войната. Единственият, не познавам друг, който от голямото нещастие да е направил едно малко щастие. Но не знае как да заживее и затова просто се радва, че още е жив.
Тя ме погледна замислено. Ивица светлина падаше косо върху челото и устните й.
— Добре го разбирам — каза тя.
Взрях се в нея.
— Не би трябвало. Вие сте твърде млада за това.
Тя се усмихна. Усмивката й бе лека, пробягна и блесна в очите й. Тя едва-едва преобрази лицето й; то стана само по-светло, отвътре по-светло.