Буците тропаха по ковчега. Гробарят ни беше дал лопати и сега заравяхме ние — Валентин, Кьостер, Алфонс и аз, както бяхме засипвали гроба на не един другар. В главата ми ехтеше една стара войнишка песен, тъжна, стара войнишка песен, която Готфрид често пееше: „Лесът аргонски, лесът аргонски ще бъде тих гроб войнски.“
Алфонс беше донесъл прост черен дървен кръст, каквито има със стотици хиляди над безкрайните редици гробове във Франция. Поставихме го на гроба откъм главата.
— Да тръгваме — хрипливо каза Валентин накрая.
— Добре — отвърна Кьостер. Но продължаваше да стои. Всички продължавахме да стоим. Валентин ни изгледа един след друг.
— Защо? — попита той. — Защо? Проклятие!
Никой не отговори.
С жест на унилост Валентин повтори:
— Да тръгваме!
Вървяхме по насипаните с чакъл алеи към изхода. При портала ни чакаха Фред, Джорджи и другите.
— Той можеше да се смее тъй хубаво! — каза Щефан Григолайт и по безпомощното му гневно лице потекоха сълзи.
Огледах се. Никой нямаше след нас.
XXV
През февруари седях за последен път с Кьостер в нашата работилница. Бяхме принудени да я продадем и сега чакахме чиновника, определен да води публичната разпродажба на съоръженията, инструментите и таксито. Кьостер имаше изглед през пролетта да се настани на работа в малка автомобилна фирма като състезател. Аз оставах в „Интернационал“ и мислех да опитам да намеря някаква допълнителна работа за през деня, та да печеля повече.
Постепенно в двора се събраха няколко души. Дойде и чиновникът.
— Ще излезеш ли, Ото? — попитах аз.
— За какво? Нали всичко е вън, пък и той знае какво да прави.
Кьостер беше уморен. У него това не проличаваше лесно, но който го познаваше добре, бе в състояние да го долови. При умора лицето му изглеждаше по-напрегнато и по-сурово от обикновено. Вечер след вечер той обикаляше все същия квартал. Отдавна знаеше името на оня, който бе застрелял Готфрид, само че не можеше да го намери, защото от страх пред полицията младият човек беше сменил квартирата си и се укриваше някъде. Алфонс бе узнал всичко това. Той също дебнеше. Във всеки случай беше възможно другият изобщо да не е вече в града. И да не знае, че Кьостер и Алфонс го следят. Те очакваха да се върне, когато се почувствува вън от опасност.
— Ще изляза да видя какво става, Ото — казах аз.
— Добре.
Отидох на двора. Нашите работни маси и инструменти, а и останалите неща бяха струпани по средата на двора. Вдясно, при стената, беше таксито. Бяхме го измили хубаво. Гледах тапицерията и гумите. Нашата добра млечна крава — така го наричаше винаги Готфрид. Съвсем не беше просто да се разделим с тази кола. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се изненадан. Пред мен стоеше млад, неприятно наперен човек в спортно палто с колан. Той мигаше с очи и въртеше във въздуха тръстиков бастун.
— Ало! Та ние се познаваме!
Някаква далечна представа изплува в паметта ми.
— Гуидо Тис от дружество „Аугека“!
— Точно така! — самодоволно заяви препасаният с колан броненосец. — Срещнахме се при същата тази таратайка. Във всеки случай тогава бяхте с един отвратителен тип. Едва се сдържах да не му зашлевя няколко. — Лицето ми неволно се изкриви, като си помислих, че едва се сдържал да не зашлеви няколко на Кьостер. — Тиц изтълкува това като усмихване и от своя страна разкриви уста в усмивка, при което се видяха доста развалени зъби. — Е, сложи му пепел. Гуидо не е злопаметен. Тогава дадохте огромна цена за тази вехтория. Остана ли нещо и за вас?
— Да. Колата е добра.
Тис изблея:
— Ако ме бяхте слушали, щяхте да спечелите повече. А и аз. Е, да му сложим пепел! Простено и забравено! Но днес можем да си поделим изгодата. Без търкания ще направим сделката за петстотин марки, пък и жив човек няма да наддава. Съгласен?
Схванах. Той мислеше, че тогава сме препродали колата и не знаеше, че работилницата ни принадлежи. Напротив, предполагаше, че сега отново искаме да купим колата.
— Колата и днес още струва хиляда и петстотин марки — казах аз. — Без да се включва разрешителното за използуването и като такси.
— Така си е — обяви Гуидо бързо. — Ще наддаваме до петстотин. Това значи аз. Дадат ли колата на мене, ще ви броя на ръка триста и петдесет.
— Не мога да приема — казах аз. — Имам клиент за колата.
— И все пак… — Той искаше да направи нови предложения.
— Няма смисъл… — Отидох към средата на двора. Сега вече знаех — той можеше да наддава в рамките на хиляда и двеста.