Телефонът иззвъня. Кьостер отиде с разписанието на влаковете в моята стая. Обаждаше се санаториумът. Попитах за Пат. Минута по-късно главната сестра ми каза, че щяло да е по-добре Пат да не говори по телефона. Изкрещях:
— Какво й е?
— Лек кръвоизлив преди няколко дена. А днес има малко температура.
— Кажете й, че идвам — извиках аз. — С Кьостер и Карл. Тръгваме още сега. Разбрахте ли?
— С Кьостер и Карл — повтори гласът.
— Да. Но кажете й го веднага. Потегляме незабавно.
— Веднага ще й предам.
Върнах се в моята стая. Краката ми бяха като подсечени. Кьостер седеше край масата и си записваше влаковете.
— Приготви си куфара! — каза той. — Аз отивам до вкъщи да взема моя. След половин час ще бъда тук.
Извадих куфара от шкафа. Беше куфарът на Ленц с пъстрите хотелски етикети. Стегнах си багажа бързо и уведомих госпожа Залевски и съдържателя на „Интернационал“. Тогава седнах в стаята до прозореца, за да чакам Кьостер. Беше много тихо. Мислех за това, че утре вечер ще бъда при Пат. И изведнъж ме обзе пламенно, бурно очакване, пред което всичко друго избледня — страх, грижа, тъга, отчаяние. Утре вечер можех да бъда при нея — това бе невъобразимо щастие, нещо, в което вече почти не вярвах. Откак започнах да губя тази вяра, се загубиха толкова много неща!
Взех куфара и слязох долу. Изведнъж всичко беше близко и топло: стълбището, дъхът на застояло в коридора на къщата, студено проблясващата гумена сивота на асфалта, по който Карл тъкмо се приближаваше.
— Взех няколко одеяла — каза Кьостер. — Ще стане студено. Завий се добре.
— Ще шофираме на смени, нали? — попитах аз.
— Да. Но засега ще карам аз. Следобед спах.
Половин час по-късно градът беше вече зад нас и ни поглъщаше дълбокото мълчание на ясната лунна нощ. Бялото шосе се точеше напред чак до хоризонта. Толкова светло беше, че можехме да караме без фарове. Гласът на мотора беше като приглушен тон на орган; не нарушаваше тишината, а само я правеше по-осезаема.
— Трябва да поспиш малко — каза Кьостер.
Поклатих глава.
— Не мога, Ото.
— Тогава поне легни, за да бъдеш бодър утре заран. Предстои ни да прекосим цяла Германия.
— И така си почивам.
Седях до Кьостер. Луната бавно се издигаше по небето. Полята блестяха като седеф. От време на време край нас прелитаха села, понякога град, сънен, пуст, дебрите на улиците между редиците къщи, изпълнени от призрачна безплътна лунна светлина, от която нощта изглеждаше като някакъв фантастичен филм.
На разсъмване застудя. Изведнъж ливадите заблестяха от скреж, във все по-избледняващото небе дърветата стърчаха като излети от стомана, в горите почна да се надига вятър и тук-таме от комините на къщите се заизвива пушек. Сменихме се на волана и аз карах до десет часа. После закусихме набързо в една крайпътна кръчма, продължих да карам до дванадесет. От тогава до края на кормилото остана Кьостер. Когато караше той, колата вървеше по-бързо.
Стигнахме до планината следобед, когато взе да се здрачава. Бяхме взели със себе си вериги и една лопата и се осведомихме докъде бихме могли да продължим с кола.
— Опитайте с веригите — каза секретарят на автомобилния клуб. — Тази година снегът е твърде малко. Не зная точно как е към последните километри. Възможно е там да затънете.
Бяхме изпреварили влака много и решихме да направим опит и се изкачим догоре. Времето беше студено и нямахме основание да се боим от мъгла.
На завоите колата беше като часовник. Към средата на изкачването поставихме веригите. Снегът беше изринат от шосето, но на много места то беше заледено и колата танцуваше и се занасяше. Понякога ни се налагаше да слезем и да я бутаме. На два пъти затъвахме и трябваше да ринем снега. В последното село поискахме кофа пясък, защото сега бяхме доста навътре в планината и се страхувахме, че по нанадолнище може да се натъкнем на заледени завои. Беше се стъмнило съвсем, планинските хребети стърчаха над нас стръмни и голи във вечерта, проходът се стесняваше, моторът зарева на първа скорост и завой след завой се спускахме надолу. Изведнъж светлината на фаровете се плъзна от склоновете и попадна в празнота, планината се разтвори и ние видяхме в долината мрежата от светлини на селото.
Колата прогърмя между пъстрите магазини на главната улица. Пешеходци отскачаха настрани, сепнати от необичайната гледка, коне се подплашваха, една шейна се свлече, колата неудържимо се изкачваше към санаториума, спря пред портала. Изскочих, като през воал съзирах любопитни лица, хора, канцеларията, асансьора, а после затичах по белия коридор, отворих широко вратата и видях Пат, както я бях виждал стотици пъти в сънища и копнежи, тя се спусна към мен, аз я прегърнах, скъпа като живота и повече от живота.