— Твърде млада — каза тя. — Чудни думи. Намирам, че човек никога не е твърде млад. Винаги е само твърде стар.
Помълчах един миг.
— Мога да възразя много неща — отвърнах тогава аз и дадох знак на Фред да ми донесе още нещо за пиене. Девойката беше толкова уверена и естествена; пред нея се чувствувах като опърничав козел. С какво удоволствие бих повел лек, игрив разговор, един истински разговор с остроумия, каквито обикновено ти хрумват по-късно, когато останеш пак сам. Ленц умееше да води подобен разговор; за мене обаче то беше винаги еднакво неловко и трудно. Готфрид с основание твърдеше, че като събеседник съм бил почти на едно равнище с някой пощенски чиновник.
За щастие Фред беше разумен. Вместо чашата-напръстник сега направо ми донесе пълна винена чаша. Така нямаше да бъде принуден непрекъснато да снове до масата, а и нямаше да прави впечатление колко пия. А ми бе потребно да пия; иначе нямаше да се избавя от тази плесенясала тягост.
— Не искате ли още една чаша мартини? — попитах девойката.
— А вие какво пиете?
— Това е ром.
Тя погледна чашата ми.
— И преди пихте същото.
— Да — казах, — най-често пия ром.
Тя поклати глава.
— Не мога да си представя, че има добър вкус.
— Вече съвсем не знам дали има добър вкус — казах аз.
Тя ме погледна.
— Тогава защо го пиете?
— Ромът — казах аз, зарадван, че съм открил тема за разговор, — ромът няма нищо общо с добрия или лошия вкус. Той не е просто напитка, а по-скоро приятел. Приятел, който прави всичко по-леко. Той променя света. И затова човек пие… — Отместих чашата настрана. — Но да ви поръчам ли още чаша „Мартини“?
— По-добре един ром — каза тя. — Искам поне веднъж да го опитам.
— Добре — отвърнах аз, — но не този. За начало е много силен. Донеси един коктейл „Бакарди“ — викнах на Фред.
Той донесе чашите. Постави до тях и блюдо със солени бадеми и печено кафе на зърна.
— Остави моята бутилка тук — казах аз.
Постепенно всичко затече плавно. Неувереността изчезна, думите идваха от само себе си и аз не внимавах особено какво казвам. Продължавах да пия и усещах прииждането на голямата мека вълна, която ме обгръщаше, празният здрачен час се изпълваше с картини и над безличните сиви полета на живота отново призрачно и безшумно изплуваше ятото на мечтите. Стените на бара се разтваряха и изведнъж това вече не беше бар, а един край от света, кът, в който можеш да се прислониш, полутъмно укритие, около което бушува вечната битка на хаоса, а ние сме сгушени в него, загадъчно насметени от сумрака на времето. Девойката седеше свита на своя стол, чужда и тайнствена, каточе ли оттласната от другата страна на живота. Чувах се да говоря, но струваше ми се, че вече не бях аз, сякаш говореше друг човек, който бих искал да бъда аз. Думите вече губеха съзвучието си, те се разместваха, втурваха се в други, по-пъстри ширини от тези, които им предлагаха дребните събития на моя живот; знаех, че не бяха вече истина, че ставаха фантазия и лъжа, но ми беше все едно — истината бе безутешна и увехнала и само чувствата и отблясъкът на мечтите бяха живот…
Медната обковка на бара пламтеше с червена светлина. От време на време Валентин вдигаше чаша и промърморваше някаква дата. Навън реката на улицата се носеше глухо с виковете на автомобилите — грабливи птици. Щом някой отвореше вратата, крясъкът й нахлуваше тук. Крещеше като свадлива стара завистница.
Беше вече тъмно, когато изпратих Патриция Холман до дома й. После си тръгнах бавно. Изведнъж почувствувах цялата си самота и празнота. Ръмеше. Спрях пред една витрина. Бях пил твърде много. Не че залитах, но все пак ясно забелязвах, че беше прекалено.
Неочаквано ме обля ужасна горещина. Разкопчах палтото си и тикнах шапката назад. Проклятие, пак бях надвит от слабост! Какво ли само не бях надрънкал? Дори не смеех да го премисля по-точно. Вече и не помнех приказките си, ето кое беше най-лошото. Тук, сам, на студената, трещяща от автобуси улица виждах всичко много по-различно, отколкото в полумрака на бара. Проклинах се сам. С хубаво впечатление трябва да е останала девойката! Сигурно е забелязала колко пия. Самата тя почти нищо не пи. На раздяла ме изгледа така странно… Боже мой! Обърнах се. При това се блъснах в един дебел, нисък човек.
— Ах! — казах аз гневно.
— Отваряйте си очите, вонящ сламен вързоп! — излая дебеланът.
Вторачих се в него.
— Какво, не ви ли се е случвало често да виждате хора? — продължаваше да джафка той.
Това ми беше добре дошло.
— Хора да — казах аз, — но още не бях виждал да се разхождат бирени бурета.