Станах и излязох навън. Беше ми горещо от притеснение и безсилие. Тръгнах бавно по пътя. Студът ме пронизваше, а от вятъра зад сградата настръхнах цял. Свих, пестници и дълго гледах втренчено суровите бели планини с една дива смесица от безпомощност, ярост и болка.
Долу по пътя се разнесоха звънчета на шейна, която отмина. Върнах се в заведението.
Пат ме посрещна.
— Къде беше?
— Малко навън.
— В лошо настроение ли си?
— Ни най-малко.
— Мили, бъди радостен! Бъди радостен днес! Заради мене! Кой знае кога отново ще мога да ида на бал.
— Още много пъти.
Тя сложи глава на рамото ми.
— Щом ти го казваш, положително е вярно. Ела, нека танцуваме; за пръв път танцуваме заедно.
Танцувахме, а топлата, мека светлина беше милостива; тя скриваше всички сенки, които напредналата нощ оставяше върху лицата.
— Как се чувствуваш? — попитах аз.
— Добре, Роби.
— Колко си красива, Пат!
Очите й светеха.
— Хубаво е, че ти ми го казваш.
И аз усетих на бузата си горещите сухи устни на Пат.
Беше късно, когато стигнахме в санаториума.
— Вижте само как изглежда — кискаше се цигуларят и скришом сочеше русина.
— И вие изглеждате точно така — казах аз с раздразнение.
Той ме погледна изумен.
— Е да, здрави горделивецо! — изсъска той злобно.
Подадох ръка на русина. Той ми кимна и внимателно и нежно помогна на младата испанка да се изкачи по стълбата. Докато се качваха нагоре неговият широк, приведен гръб и тесните рамена на момичето при слабото нощно осветление изглеждаха така, сякаш върху им тегнеше бремето на целия свят. Мъртвешката глава влачеше компаньона-танцьор по коридора. Антонио ни пожела лека нощ. Всичко беше малко призрачно — това почти беззвучно пошепвано сбогуване.
Пат си сваляше роклята през глава. Стоеше наведена и я дърпаше от раменете си. При това брокатът се пукна. Пат огледа мястото.
— Навярно е било прокъсана — опитах се да я успокоя.
— Нищо — каза Пат. — Тя вече няма да ми трябва.
Пат бавно сдипли роклята и не я окачи в гардероба.
Сложи я в куфара. Изведнъж лицето й беше уморено.
— Погледни насам, виж какво има тук! — казах аз бързо и извадих от джоба на балтона си бутилка шампанско. — Сега идва нашето собствено малко тържество.
Взех чаши и налях. Тя пак се усмихна и пи.
— За нас двамата, Пат!
— Да, мили, за нашия хубав живот!
Колко странно беше всичко това: тази стая, тишината и нашата тъга. Нима зад вратата не се простираше животът, безкраен, с гори, реки и силно дихание, цъфтящ и неспокоен, нима вече отвъд белите планини вълнуващ март не чукаше по пробуждащата се земя?
— Ще останеш ли през нощта при мене, Роби?
— Да, хайде да си легнем. И нека бъдем толкова близо един до друг, колкото могат да бъдат хората, да оставим бутилката край леглото и да пием.
Пиене. Кожа със златистокафяв загар. Очакване. Бдене. Тишина и леко хриптене на любимата гръд.
XXVIII
Времето стана душно. Из долината се носеше някаква наситена със звуци, влажна топлина. Снегът се размекна. От покривите се стичаха капки. Температурата на болните се повишаваше. Пат трябваше да остане на легло. Лекарят идваше на всеки няколко часа. Лицето му беше все по-угрижено.
Един ден тъкмо обядвах, когато се появи Антонио и седна при мене.
— Рита е мъртва — каза той.
— Рита? Имате предвид русина?
— Не, Рита испанката.
— Това е невъзможно — казах аз и усетих как кръвта ми се смръзна. Рита беше далеч не толкова болна, колкото Пат.
— Тук са възможни много работи — отвърна Антонио тъжно. — Умря днес преди обед. Към всичко се добавило и възпаление на дробовете.
— Възпаление на дробовете. Това е нещо друго — казах аз с облекчение.
— На осемнадесет години. Ужасно! И толкова мъчително умря!
— А русинът?
— Ах, не питайте! Той не иска да повярва, че е мъртва. Твърди, че това е привидна смърт. Седи на нейното легло и никой не може да го изведе от стаята.
Антонио си отиде. Гледах втренчено през прозореца. Рита беше умряла. Но аз седях тук и имах само една мисъл: Не е Пат. Не е Пат.
През остъкления коридор видях цигуларя. Преди да мога да стана, той дойде. Изглеждаше ужасно.
— Вие пушите? — казах аз, просто за да кажа нещо.
Той се усмихна.
— Естествено! Защо не? Сега? Сега е без значение!
Свих рамене.
— Прави ли ви удоволствие, добродетелни празноглавецо? — попита той присмехулно.