— Вие сте луд! — казах аз.
— Луд? Не, но уловен в клопка. — Той се протегна през масата и дъхна в лицето ми конячна миризма. — Уловен в клопка съм аз. Уловиха ме те. Свинете. Всички са свине. И вие също, добродетелна свиня!
— Ако не бяхте болен, бих ви изхвърлил през прозореца — казах аз.
— Болен? Болен? — повтаряше той. — Здрав съм, почти здрав, на път да оздравея съвсем! Чуден случай на бързо калциране! Шега ли е?
— Радвайте се — казах, — щом си отидете оттук, ще забравите всички свои мъки.
— Така ли? — отвърна той. — Така ли мислите? Ех, вие, практично мозъче! Бог да пази пълнобузестата ви душица! — Той си тръгна, олюлявайки се, но пак се върна. — Елате с мене, хайде да пием! Плащам всичко. Не мога да стоя сам.
— Нямам време — казах аз. — Потърсете някой друг.
Отново се качих горе при Пат. Тя лежеше, облегната на няколко възглавници, и дишаше тежко.
— Не искаш ли да караш ски? — попита ме Пат.
Поклатих глава.
— Снегът е много лош. Навред се топи.
— Тогава нямаш ли желание да поиграеш шах с Антонио?
— Не — казах аз. — Искам да остана тук при тебе.
— Бедният Роби! — Тя едва загатна едно движение с ръка. — Вземи си поне нещо за пиене.
— Това мога да направя.
Отидох в моята стая и донесох бутилка коняк и една чаша.
— Ще опиташ ли малко? — попитах я. — Зная, че можеш да си го позволиш.
Тя отпи глътка и след малко втора. После ми върна чашата. Допълних я и я изпих.
— Не трябва да пиеш от същата чаша, от която съм пила аз — каза Пат.
— Хубаво, ще си налея нова.
Напълних чашата още веднъж и я излях в гърлото си. Пат поклати глава:
— Не бива да правиш така, Роби. Не бива и да ме целуваш вече. Ти изобщо сега не бива да бъдеш толкова много при мене. Не трябва да се разболяваш.
— Ще те целувам и не ща да чуя за това! — отвърнах аз.
— Не, не бива. Не бива вече и да спиш в моето легло.
— Добре, тогава ти ще спиш с мене в моето.
Поиска да изрази несъгласие и раздвижи устните си.
— Остави това, Роби. Ти трябва да живееш още дълго, искам да бъдеш здрав и да имаш деца и жена.
— Не искам нито деца, нито друга жена освен тебе. Ти си моето дете и моята жена.
Известно време Пат лежа мълчаливо.
— Колко бих искала да имам дете от тебе, Роби — каза тя тогава и склони лицето си на рамото ми. — По рано нивга не бях пожелавала. Дори не можех да си го представя. А сега често мисля за това. Би било хубаво да остане нещо от човека. Понякога детето ще те гледа и ти ще си спомняш за мен. Тогава и аз отново бих съществувала.
— И дете ще имаме — казах аз. — Когато оздравееш. Много бих искал да имам дете от тебе, Пат. И ще трябва да е момиче, което също да се казва Пат.
Пат ме гледа известно време.
Тя взе чашата от ръката ми и отпи една глътка.
— Може би ще е по-добре да нямаме дете, мили. Не бива да ти остава нищо от мен. Трябва да ме забравиш. А когато си спомниш за мен, да мислиш само това, че ни беше хубаво, нищо друго. Че всичко е отминало, ние никога няма да разберем. Не бива да бъдеш тъжен.
— Тъжен съм, когато говориш така.
— Когато лежи, човек мисли за много неща. И много от преживяваното, на което не е отдавал значение, му се струва странно. Знаеш ли какво не мога да разбера сега? Че двама могат да се обичат толкова силно, колкото ние, и въпреки това единият трябва да умре.
— Замълчи — казах аз. — Винаги единият умира пръв, в живота винаги е така. Но ние сме още много далеч от смъртта.
— Човек би трябвало да умира само ако е сам. Или когато хората се мразят, но не и когато се обичат.
Усмихнах се с усилие.
— Да, Пат — съгласих се аз и взех в своите нейните горещи ръце. — Ако ние бяхме сътворили света, той щеше да бъде по-добър, нали?
Тя кимна.
— Да, мили. Ние не бихме допуснали такива неща. Ако човек само знаеше какво има отвъд. Мислиш ли, че всичко продължава след това?
— Да — отвърнах аз. — Толкова лошо е устроено, че не би могло да свърши.
Пат се усмихна.
— Сериозно основание. Но намираш ли, че и това, е направено лошо? — Тя посочи букета от жълти рози до леглото си.
— Тъкмо там е работата. Подробностите са чудесни, но цялото е без смисъл. Като че ли е създадено от някой, комуто пред удивителното многообразие на живота не е дошло нищо друго наум, освен пак да го унищожи.
— И отново да го сътвори — каза Пат.
— Аз и в това не виждам смисъл — отвърнах. — По този път и до днес нищо не се е подобрило.
— И все пак — каза Пат — за нас беше устроено много добре. По-добре не би могло да бъде. Лошото е, че беше за кратко време. За съвсем кратко.
Няколко дни по-късно усетих бодежи в гърдите и взех да кашлям. Главният лекар чул кашлицата, когато минавал по коридора, и подаде глава, едва отворил вратата на стаята ми.