Дебелият не се замисли дори за секунда. Той спря и се изпъчи.
— Знаете ли какво? — изръмжа. — Идете в зоологическата градина. Сънливите кенгура няма какво да търсят по улиците.
Схванах, че имам работа с човек, който разполага с много и първокласни ругатни. Държах, въпреки цялата си угнетеност, да изляза от сблъсъка с чест.
— Върви си по пътя, душевноболно недоносче! — казах аз и вдигнах ръка за благословия.
Той не обърна внимание на предложението ми.
— Трябва да ти инжектират бетон в мозъка, сбръчкана маймуно — излая той.
Отвърнах му с едно „декадент с плоски ходила“. Той ме нарече проскубано какаду, а аз него — безработен мияч в морга. Тогава той, вече с известен респект, ме определи като болна от рак кравешка глава; за да сложа най-сетне край, аз го нарекох подвижно гробище на бифтеци.
Лицето му изведнъж се проясни.
— Гробище на бифтеци е добре казано! — рече той. — Не го знаех. Ще влезе в моя репертоар! Довиждане… — Мъжът повдигна леко шапката си и ние се разделихме, изпълнени с взаимно уважение.
Ругатните ме ободриха. Но раздразнението си остана. Дори с изтрезняването ми то все повече се засилваше. В собствените си очи се виждах като изстискана влажна кърпа. Но постепенно почнах да се ядосвам не само на себе си, а на всичко — яд ме беше и на девойката. Та нали тя бе причина да се напия! Вдигнах си яката. Нека мисли за мене каквото си ще, сега ми беше безразлично, така поне още от началото ще е наясно на какво е попаднала. Станалото беше станало, да върви по дяволите всичко. Нищо не можех да върна назад. Навярно така бе дори по-добре.
Отново отидох в бара и едва сега се напих истински.
IV
Настана топло и влажно време. Няколко дни валя. После небето се проясни, слънцето припичаше и когато в петък сутринта отидох в работилницата, видях Матилде Щос да стои на двора, стиснала метлата под мишница, с лице на развълнуван хипопотам.
— Погледнете, господин Локамп, какво великолепие! Всякога е като чудо.
Спрях изненадан. През нощта старата слива до бензиновата помпа бе цъфнала.
Цяла зима дървото си стоя криво и оголено, ние окачвахме по него стари гуми и бидони от масло да съхнат, то не бе нищо друго освен удобна поставка за всичко — от парцала за бърсане до капака на мотора; само допреди няколко дни на сливата се развяваха нашите изпрани сини ленени панталони и до вчера не се забелязваше нищо, а сега изведнъж, за една нощ, сякаш омагьосано, то бе преобразено, превърнато в блестящ облак от розово и бяло, облак от светли цветове, като че ли рой пеперуди бяха долетели в нашия мръсен двор.
— Пък и мирисът! — каза Матилде мечтателно и извъртя очи. — Чудно хубав — също като вашия ром…
Не усещах миризма, но веднага разбрах.
— Повече мирише на коняка за клиентите — казах аз.
Тя енергично отби намека.
— Господин Локамп, трябва да сте настинали. Може би имате и полипи в носа. Днес почти всеки човек има полипи. О, старата Щос има нюх на хрътка, можете да се доверите — ром е това, отлежал ром…
— Е добре, Матилде…
Налях й чашка ром и отидох при бензиновата помпа. Юп беше вече там. Пред него, в една ръждива консервена кутия, стояха няколко отрязани цъфнали клонки.
— Какво е това? — попитах аз учуден.
— За дамите — заяви Юп. — Когато си набавят бензин, получават по едно клонче даром. Благодарение на тях продадох деветдесет литра повече. Това дърво е златно, господин Локамп. Ако го нямахме, трябваше да поръчаме да ни направят изкуствено.
— Ти разбираш от работата си, момче!
Той се ухили. На слънцето ушите му бяха прозрачни, изглеждаха като рубиновочервени църковни прозорци.
— Вече два пъти ме фотографираха — докладва ми той, — с дървото.
— Гледай си работата, скоро ще станеш филмова звезда! — казах аз и отидох към форда, изпод който изпълзя Ленц.
— Роби — каза ми той, — дойде ми нещо наум. Трябва да се позаинтересуваме за девойката на Биндинг.
Заковах погледа си в него.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което казах. Но защо си се втренчил така?
— Не съм…
— Вторачил си се дори. Как собствено се казваше момичето? Пат — но как по-нататък?
— Не зная — отвърнах.
Той се изправи.
— Не знаеш ли? Та нали си записа адреса! С очите си те видях.
— Изгубих бележката.
— Изгубил си я! — Той зарови ръце в русата гора на главата си. — Затова ли онази вечер цял час занимавах Биндинг навън! Изгубил я! Е, може би Ото ще си спомни името?
— И Ото не го знае.
Той ме изгледа.
— Жалък дилетант! Толкова по-зле. Не разбра ли, че това беше приказно момиче? Боже мой! — Той се взря в небето. — Най-сетне нещо истинско пресече пътя ни, а един глупак да загуби адреса!