— Елате с мен в кабинета ми!
— Няма ми нищо — казах аз.
— Все едно — отвърна той. — С такава кашлица не бива да седите при госпожица Холман. Елате веднага с мене!
В кабинета на лекаря съблякох ризата си със странно задоволство. Тук горе здравето на човека му изглеждаше почти като незаслужена привилегия; в собствените си очи се виждаше като някакъв спекулант или манкьор. Главният лекар ме погледна особено.
— Изглежда, че дори се радвате — каза той, като смръщи чело. После ме прегледа внимателно. Наблюдавах блестящите предмети по стените и вдишвах и издишвах дълбоко и бавно, повърхностно и бързо, както той изискваше. При това отново усещах бодежи и бях доволен, че сега малко съм изпреварил Пат.
— Имате простуда — каза главният лекар. — Останете един или два дни на легло или поне не излизайте от стаята си. При госпожица Холман не бива да влизате. Не заради вас, а заради госпожица Холман.
— Мога ли да говоря с нея през вратата? — попитах аз. — Или през балкона?
— През балкона да, но само няколко минути, а и през вратата, от мен да мине, ако прилежно си правите гаргара. Освен простудата имате и пушачески катар.
— А дробовете? — Очаквах, че поне някаква дреболия в тях няма да е в ред. Бих се чувствувал по-добре пред Пат.
— От вашите дробове биха могли да се направят още три — заяви лекарят. — Вие сте съвършено здрав човек, какъвто отдавна не съм виждал. Само че имате сравнително твърд чер дроб. Навярно пиете доста.
Той ми предписа нещо и аз се върнах.
— Роби — попита Пат от стаята си, — какво ти каза лекарят?
— Засега не бива да идвам при тебе — отвърнах аз, застанал до вратата. — Строга забрана! Опасност от зараза!
— Виждаш ли — додаде тя изплашена, — нали ти казвах.
— Опасност от зараза за тебе, Пат. Не за мен.
— Остави тези глупости — каза Пат. — Разкажи ми какво е станало.
— Точно така е. Сестра — и аз дадох знак на сестрата, която тъкмо ми носеше лекарствата, — кажете на госпожица Холман кой от двама ни е по-опасен.
— Господин Локамп — заяви сестрата. — Той не бива да излиза от стаята си, за да не ви зарази.
Невярваща, Пат местеше поглед от сестрата към мене. През вратата й показах лекарствата. Разбра, че не я заблуждавам, и взе да се смее, смееше се все повече, докато в очите и се появиха сълзи и се закашля болезнено, тъй че сестрата трябваше да притича и да я подкрепи.
— Боже мой, мили! — прошепна Пат. — Това е много смешно. И колко горд изглеждаш!
През цялата вечер тя беше весела. Естествено не я оставих сама, а до полунощ седях на балкона, облечен в дебело палто, с шал около врата, с пура в едната и чаша в другата ръка, с бутилка коняк пред краката ми, и разказвах на Пат истории от моя живот, постоянно прекъсван и въодушевяван от нейния тих птичи смях, лъжех колкото можех, за да виждам как смехът се плъзга по лицето й, бях щастлив със своята наподобяваща лай кашлица, изпих бутилката до капка и на другата сутрин бях здрав.
Отново се появи топлият вятър. Той тресеше прозорците, облаците надвисваха ниско, нощем снежни маси се свличаха шумно, а болните лежаха будни, тревожно нервни, раздразнени, и се ослушваха. По склоновете, които бяха на завет, почнаха да цъфтят минзухари, а по пътя сред шейните се появиха първите коли на колела.
Силите на Пат чезнеха. Тя вече не можеше да става. В нощите неведнъж се явяваха пристъпи на задух. Тогава посивяваше от смъртен страх. Държах влажните й немощни ръце.
— Само този час да издържа — изричаше тя, останала без дъх, — само този час, Роби. В този час умират те…
Тя се страхуваше от сетния час между нощта и утрото. Мислеше, че с отлитането на нощта отслабва и почти угасва тайният ток на живота, единствено от този час се плашеше и не искаше да остава сама. Иначе беше тъй храбра, че често трябваше да стискам зъби.
Накарах да сложат леглото ми в стаята на Пат и сядах при нея, когато тя се събудеше и в очите й се появеше отчаяна молба. Често се сещах за ампулите с морфин в моя куфар и щях да посегна към тях без размишления, ако тя не бе толкова благодарна за всеки нов ден.
Седях до нея на леглото и й разказвах каквото ми хрумнеше. Пат не биваше да говори много, но с най-голямо удоволствие слушаше истории от ученическите ми години, а понякога, след като бе отшумял един пристъп и тя се облягаше на възглавниците, бледа и съсипана, искаше отново да й представя някои от своите учители. Като размахвах ръце и сумтях, поглаждайки своята въображаема червена брада, аз се разхождах из стаята и със заповеднически бас сипех даскалски премъдрости. Всеки ден измислях и добавях нови и постепенно Пат много добре опозна немирниците и пакостниците от нашия клас, които непрестанно създаваха ядове на учителите. Веднъж дойде нощната дежурна сестра, привлечена от гърмящия глас на нашия директор, и мина доста време, докато за удоволствие на Пат успях да й обясня, че не съм полудял, макар посред нощ да подскачах из стаята с пелерина и с една мека шапка и да четях страхотно конско евангелие на известния Карл Осеге, който коварно бе прорязал катедрата с трион.