— Не намирам, че беше толкова очарователна.
— Защото си магаре — отвърна Ленц, — наивник, който не познава нищо, което да надвишава равнището на проститутките от кафене „Интернационал“! Ах, ти, пианист такъв! Повтарям ти: беше щастлив случай, особено щастлив случай, тази девойка. Естествено ти нямаш представа от такава девойка! Видя ли очите й? Естествено не, нали си гледаше чашата с рома.
— Затваряй си човката! — прекъснах го аз, защото с „чашата ром“ той бръкна в открита рана.
— А пък ръцете — продължи той, без да ми обръща внимание, — тесни и дълги ръце като на мулатка. Готфрид разбира от тия работи, можеш да му вярваш! Свети Моисей! Най-после веднъж да се появи момиче, каквото трябва да бъде, хубаво, естествено и, което е най-важното, с атмосфера. — Той замълча за миг. — Изобщо знаеш ли какво е атмосфера?
— Въздух, който се напомпва в гумите — обясних навъсено.
— Естествено! — каза той съжалително и изпълнен с презрение. — Въздух, естествено! Атмосфера, аура, сияние, топлина, тайна — това, което одухотворява и вдъхва живот на красотата, — какво ли ти говоря! — твоята атмосфера са парите на рома…
— Престани или ще стоваря нещо върху главата ти! — изръмжах аз.
Но Готфрид продължи да говори и аз не му направих нищо. Той не подозираше какво се бе случило и че всяка негова дума ме засягаше много. Особено приказките за пиенето. Вече бях преодолял настроението след напиването и се бях утешил; сега обаче той отново разрови всичко. Хвалеше ли, хвалеше девойката и аз скоро се почувствувах така, сякаш наистина бях загубил безвъзвратно нещо особено.
Раздразнението ми не бе минало и когато в шест часа отидох в кафене „Интернационал“. То беше моето убежище. И Ленц бе потвърдил това! При влизането си с изненада видях, че в кафенето цари голямо оживление. На бара имаше торти и пудинг, а келнерът Алоис с плоските ходила тичаше към задната стая, трополейки, и носеше табла с чаши и кани с кафе. Спрях се. Кафе с кани?! Сигурно членовете на цяло сдружение са се натъркаляли пияни под масите.
Но съдържателят ми обясни. Днес в задната стая беше прощалното тържество в чест на Розината приятелка Лили. Плеснах се по челото. Естествено, та нали и аз бях поканен! Като единствен мъж дори, както многозначително ми беше казала Роза, защото сбърканият Кики, който също присъствуваше, не се броеше. Бързо излязох навън и купих букет цветя, един ананас, детска дрънкалка и шоколад.
Роза ме посрещна с усмивката на важна дама. Тя носеше черна рокля с дълбоко деколте и бе заела челната място на масата. Златните й зъби блестяха. Осведомих се как е детето й и предадох за него целулоидната дрънкалка и шоколада. Роза сияеше.
С ананаса и цветята отидох при Лили.
— Моите най-сърдечни благопожелания.
— Той е и си остава кавалер! — каза Роза. — А сега ела, Роби, седни между нас.
Лили беше най-добрата, приятелка на Роза. Тя имаше зад себе си блестяща кариера. Бе станала това, което бе непостижимият копнеж на всяка малка проститутка: „хотелска жена“. Една „хотелска жена“ не виси по улиците, тя живее в хотела и там завързва познанства. Почти никоя проститутка не може да иде толкова далеч; те нямат достатъчен гардероб, а никога и достатъчно пари, за да си позволят известно време на бездействие. Наистина Лили бе живяла само в провинциални хотели и все пак, с течение на годините, бе спестила близо четири хиляди марки. Сега искаше да се омъжи. Бъдещият й съпруг имаше малък магазин за инсталационни материали. Знаеше всичко за нея, но се отнасяше равнодушно към миналото й. Не се тревожеше и за бъдещето. Когато някое от тези момичета се омъжеше, то ставаше благонадеждно. Те познаваха панаирната любов, беше им втръснала, в брака биваха верни.
Сватбата на Лили щеше да бъде в понеделник. Днес Роза устройваше прощален жур. Всички бяха дошли, за да бъдат още веднъж с Лили. След венчавката си тя нямаше да идва вече тук.
Роза ми наля кафе. Алоис се дотътри с огромен пудинг, набоден с бадеми, с много стафиди и зелено оцветени захаросани плодове. Роза ми поднесе огромно парче от пудинга.
Знаех как трябваше да постъпя. Опитах един залък и си дадох вид на страшно удивен.
— По дяволите, уверен съм, че този пудинг не е купен отвън!
— Сама съм го направила — каза Роза щастлива. Тя беше невероятна готвачка и изпитваше удоволствие, когато й признаеха това. Особено в приготвянето на гулаш и пудинги беше ненадмината.
Огледах се. Около масата седяха работничките в лозето божие, безпогрешните познавачки на хората, войниците на любовта. Вали-красавицата, на която неотдавна, при някакво пътуване с автомобил през нощта, бяха откраднали бялата лисица, Лина с дървения крак, която все още намираше любовници, Фрици, мършавата — която обичаше Алоис с плоските ходила, макар че отдавна би могла да има собствено жилище и приятел, който да я издържа, Марго с червените бузи, която винаги носеше носията на селско момиче-слугиня и с нея ловеше елегантни господа, Марион, най-младата, лъчезарна и безгрижна; Кики, който не се броеше за мъж, тъй като носеше женски дрехи и беше гримиран; Мими, бедното зверче — ставаше й все по-трудно тичането по улиците с нейните четиридесет и пет години и възлести вени на краката. Няколко дами от барове и кафенета, които не познавах; и накрая, като втори почетен гост, дребна, сива и сбръчкана — същинска зимна ябълка, Мамичка, довереница на всички, утеха и опора на нощните скитници, Мамичка с казана за кренвирши на ъгъла на Николай щрасе, бюфет на колела, а нощем бюро за размяна; заедно с франкфуртските кренвирши тя продаваше тайно цигари и гумени артикули, от нея, човек можеше и заем да измъкне.