Знаех как следваше да се държа. Днес нито дума за занаята, никакъв груб намек — за чудното постижение на Роза, което и бе донесло прозвището Железния кон; за разговорите на Фрици с търговеца на добитък Щефан Григолайт върху любовта; за суетенето на Кики около кошницата със солени гевреци призори. Разговорите, които се водеха тук; биха правили чест на всяка дамска компания.
— Всичко ли е готово, Лили? — попитах аз.
Тя кимна.
— Че аз отдавна си имах чеиз.
— Чудесен чеиз — каза Роза. — И не липсва ни една дантелена покривчица!
— Защо са й дантелени покривчици? — попитах аз.
— Е, как тъй, Роби!…
Роза ме стрелна с такъв укор в очите, че аз бързо заявих: всъщност зная за какво са. Дантелени покривки, плетени покривчици, за да не се мърсят мебелите — естествено те бяха символ на еснафския уют, осветения символ на брака, на изгубения рай. Жените тук, всички, не бяха проститутки по темперамент; те бяха претърпели крушение в своето еснафско битие. Съкровеният им копнеж бе брачното легло — не порокът. Но те никога не биха го признали.
Седнах на пианото. Роза вече очакваше това. Тя обичаше музиката, както всички тези момичета. На раздяла изсвирих още веднъж всички любими шлагери на Роза и Лили. За начало „Молитвата на една девица“, действително надсловът не беше съвсем подходящ за заведението, всъщност това бе едно бравурно парче с много дрънкане. Последва „Вечерна песен на птичката“, „Сиянието на Алпите“, „Когато умира любовта“, „Милионите на Арлекин“ и накрая „В родината да се завърна копнея аз“. Роза имаше особена слабост към тази мелодия. Проститутките са едновременно крайно сурови и крайно сантиментални. Всички подхванаха песента. Хомосексуалистът Кики пееше втори глас.
Лили стана. Трябваше да иде да вземе годеника си.
Роза я целуна сърдечно.
— Остани със здраве, Лили! Не се давай, не превивай врат!
Лили си тръгна, отрупана с подаръци. Чудна работа! Изразът на лицето й съвсем се бе променил. Суровите линии, а те се вдълбават в лицето на всеки, който се сблъсква с човешката низост, се бяха изтрили; лицето и бе станало по-нежно, в него наистина отново се бе появило нещо от израза на младото момиче.
Стояхме пред вратата и махахме с ръце на Лили. Изведнъж Мими се разрева. Някога самата тя била омъжена. Мъжът й умрял през войната от възпаление на белите дробове. Ако бе паднал на бойното поле, тя щеше да получава някаква малка пенсия и нямаше да бъде принудена да излиза на улицата.
Роза я потупа по гърба.
— Е, Мими, само не се размеквай! Ела да пийнем още по една глътка кафе!
Компанията се върна в тъмния „Интернационал“ като ято кокошки в кокошарник. Но истински доброто настроение не се върна.
— Изсвири нещо прощално, Роби — каза Роза.
— Добре — отвърнах. — Слуша ли ви се „Маршът на старите, другари“?
После се сбогувах и аз. Роза ми пъхна в ръката пакет сладкиши. Подарих го на сина на Мамичка, който вече гласеше вън вечерния казан с кренвирши.
Поколебах се накъде да поема. В никакъв случай не желаех да отивам в бара; на кино — също. В работилницата? Погледнах нерешително часовника. Осем. Кьостер трябва да се бе върнал вече. Ако той беше там, Ленц нямаше по цели часове да говори за момичето. Отбих се в работилницата.
Цялата светеше. И не само тя. Дворът бе залят от светлина. Намерих Кьостер сам.
— Какво става тук, Ото? — попитах аз. — Да не би да си продал кадилака?
Кьостер се засмя.
— Не, Готфрид направи тази илюминация.
Двата фара на кадилака светеха. Колата бе така нагласена, че сноповете светлина през прозореца падаха в двора върху белоцветната слива. Тя бе чудна, възправена в тебеширената белота на цветовете си. Мракът, който я обгръщаше, приличаше на шумящо тъмно море.