— Странно! — каза Ленц след известно време. Защо се вдигат паметници на какви ли не хора, а няма ни един на луната или на някое цъфтящо дърво?…
Прибрах се в къщи рано. Когато отключих вратата на коридора, чух музика. Свиреше грамофонът на Ерна Бьоних, секретарката. Песен на спокоен, ясен женски глас. След това затрептяха тихи звуци на цигулки и мандолини. И отново гласът, настойчив, нежен, сякаш преизпълнен от щастие. Заслушах се, за да схвана думите. Тук, в тъмния коридор, между шевната машина на госпожа Бендер и куфарите на семейство Хасе, тихата песен на жената звучеше особено вълнуващо.
Видях препарираната глиганова глава над вратата. Чух слугинята шумно да мести съдове. „Как съм могла да живея без теб?“ — пееше, гласът само на няколко крачки зад вратата.
Свих рамене и си влязох в стаята.
Съседите ми спореха възбудено. След няколко минути на вратата ми се почука и влезе Хасе.
— Преча ли? — попита той уморен.
— Никак — казах. — Искате ли да пийнете нещо?
— По-добре не. Само да поседя малко.
Взираше се пред себе си с притъпен поглед.
— Вие сте добре — каза той. — Сам сте си…
— Ами, глупости — отвърнах аз. — и това не струва, все сам да киснеш, повярваите ми…
Той се бе свлякъл в креслото. В полумрака разсейван от светлика на уличните лампи, очите му изглеждаха стъклени. Тесни, увиснали рамене…
— Много по-различно си представях живота — каза той след известно време.
— Всички сме го преживели — казах.
Подир половин час той си отиде в стаята, за да се помири с жена си. Дадох му няколко вестника и половин бутилка „Кюрасо“, която кой знае откога стоеше в моя шкаф, едно неприятно сладко питие, но за него много добро. Хасе не разбираше от напитки.
Тихо, почти безшумно той излезе, сянка в сянката, като че ли беше безплътен. Затворих вратата подир него. При това от коридора като пъстра копринена завеса влетяха в стаята няколко акорда, цигулки, приглушени мандолини — „Как съм могъл да живея, без теб?“…
Седнах до прозореца. Гробището се простираше в синия лунен зрак. Светлинните, реклами хвърляха пъстроцветни зарове над върховете на дърветата и в тъмнината се мержелееха надгробни паметници. Безмълвни, те не вдъхваха страх. Съвсем близо до тях просвирваха автомобилни сирени, лъчите на фарове пробягваха по полуизтрити надписи.
Дълго седях така с какви ли не мисли в главата. Мислех и за това как навремето се върнахме от войната млади, обезверени, като миньори от срутена шахта. Искаше ни се да се втурнем в атака срещу лъжата, самолюбието, алчността, равнодушието, които бяха виновни за всичко, изстрадано от нас; бяхме станали сурови, нямахме доверие в никого, освен в другарите редом с нас; изпитвахме и друго едно доверие, което нивга не ни бе мамило — доверие в реалните неща, в небето и земята, в тютюна, дърветата и хляба — но какво излезе от това? Всичко бе рухнало, фалшифицирано и забравено. А на оня, който не можеше да забрави, му оставаха само безсилието, отчаянието, равнодушието и ракията. Времето на големите човешки и мъжки мечти бе отминало. Побеждаваха енергичните. Корупцията. Бедността.
„Вие сте добре, сам сте“ — ми каза Хасе. Е да, който е сам, не може да бъде изоставен. Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука, животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безсмисления шемет, да се измъкнеш от безсмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш. Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или и това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?
Затворих прозореца. Не, нямаше нищо друго. За всичко останало човек намираше твърде малко почва под краката си.
Но на следната сутрин станах рано и преди да ида в работилницата, чукайки, накарах собственика на една малка цветарница да се измъкне от жилището си, което бе до нея. Избрах букет от рози и му казах, че бих искал да ги изпрати веднага. Чувствувах се някак странно, докато бавно пишех адреса на картичката: Патриция Холман.
V
Кьостер отиде във финансовата служба, облечен в най-стария си костюм. Искаше да опита да ни намалят данъците. Ленц и аз бяхме сами в работилницата.
— Хайде, Готфрид — казах аз, — залавяй се за дебелия кадилак.
Предишната вечер нашето обявление бе публикувано… Така че днес можехме да очакваме клиенти — ако изобщо някой дойдеше. Но то значеше, че колата трябва да бъде готова.
Първо минахме лака с полировъчна течност. Това засили неговия блясък и той изглеждаше така, сякаш струваше сто марки повече. После сипахме в мотора от най-гъстото масло, което съществуваше. Буталата вече не бяха в отлично състояние и леко шумяха. Гъстото масло премахваше шума и машината работеше чудно тихо. Смазахме обилно и скоростната кутия, и диференциала, за да ги направим съвсем безшумни.