Натиснах клаксона и минах към описание на вътрешните удобства — багажника, седалките, чантите, арматурното табло, до най-незначителните подробности, — посочих на Блументал дори запалката за цигари и използувах това като повод да му поднеса цигара, та да го предразположа повече; той отказа.
— Не пуша, благодаря — каза той и ме погледна с израз на толкова голямо отегчение, че изведнъж ми хрумна едно страшно подозрение: може би той съвсем не е искал да дойде тук, може би се е объркал, търсил е да купи нещо съвсем друго, машина за шиене на илици или радиоапарат, и преди да продължи пътя си, само нерешително се е поспрял при нас.
Най-сетне, едва ли не съсипан, предложих:
— Да направим едно пробно пътуване.
— Пробно пътуване ли? — отвърна той, като че ли бях казал „гара“.
— Да, пробно, би трябвало да видите какви са възможностите на колата! Ляга като дъска на шосето, върви като по релси. А пък моторът тегли сякаш не тази тежка кола, а перце…
— Ах, тия пробни пътувания — той махна с ръка в знак на отказ, — пробните пътувания не показват нищо. Човек едва след това забелязва дефектите на колата.
„Естествено, сатана чугунен — помислих си аз ядосан, — да не смяташ, че ще взема да ти навирам в очите дефектите?“
— Е, добре, няма да пътуваме — казах аз, загубил всяка надежда. Блументал не желаеше, това беше ясно.
Но тъкмо в този момент той рязко се обърна, заби поглед в мен и попита тихо, отсечено и много бързо:
— Колко струва колата?
— Седем хиляди марки — отвърнах аз, без да ми мигне окото, и сякаш изстрелях думите. Знаех, този човек не биваше да забележи, че се колебая макар и само миг. Всяка секунда на колебание би струвала хиляда марки, които той щеше да свали при спазаряване. — Седем хиляди марки нето — повторих аз твърдо и си помислих: „Предложиш ли пет, ще го вземеш.“
Но Блументал не предложи нищо. Само изсумтя:
— Много скъпо!
— Естествено! — казах аз и сметнах въпроса за приключен.
— Защо „естествено“? — попита Блументал изведнъж твърде човешки.
— Господин Блументал — отвърнах аз, — срещали ли сте в наши дни човек, който да отговаря другояче, когато чуе някаква цена?
Той ме погледна внимателно. После по лицето му мина нещо като сянка на усмивка.
— Така е. Но колата наистина е много скъпа.
Не вярвах на ушите си. Най-сетне долових истинския тон! Тон, в който личи заинтересованост! Или и това бе ново проклето извъртане?
В същия момент в двора на работилницата влезе елегантен господин. Извади от джоба си вестник, сравни още веднъж номера на сградата и се приближи до мене.
— Тук ли се продава един кадилак?
Кимнах, безмълвно гледах жълтия бамбуков бастун и велурените ръкавици на контето.
— Мога ли да го видя? — попита то след това, без да промени изражението на лицето си.
— Е то го — казах аз, — но може би ще проявите минутка търпение, имам още малко работа. Не бихте ли искали да поседнете вътре, докато свърша?
Контето се вслуша за момент в шума на мотора, на лицето му се изписа първо критичен, а после одобрителен израз; въведох го в работилницата.
— Идиот! — изръмжах му аз и бързо се върнах при Блументал.
— Ако пътувате, макар и само веднъж с колата, ще промените мнението си за цената — казах аз. Можете да изпробвате колата колкото пожелаете. Бих могъл и вечер, ако за вас така е по-удобно, да ви взема за едно проверочно пътуване.
Но беглото оживление вече бе стихнало. Блументал отново стоеше пред мене като председател на певческо дружество, сякаш от гранит.
— Достатъчно — каза той, — трябва да си вървя. Нали бих могъл да ви телефонирам, ако поискам да предприема подобно пътуване?
Видях, че засега беше невъзможно да се постигне нещо. Този човек не се поддаваше на убеждаване.
— Добре — приех аз, — но не бихте ли ми дали телефонния си номер, за да мога да ви уведомя, ако междувременно и друг прояви интерес към колата? Блументал ме изгледа някак странно.
— Проявяващите интерес още не са купувачи.
Той извади една табакера за пури и ми я поднесе.
Изведнъж се оказа, че той пуши. Дори марка. „Корона — корона“; трябва да бе пълен с пари. Вече ми беше все едно. Взех пурата.
Той ми подаде любезно ръка и си тръгна. Гледах подире му и го проклинах тихо, но здравата. Влязох си в работилницата.
— Е — започна „контето“ Готфрид Ленц, — как излезе? Видях те как се трепеше и поисках да ти помогна. За щастие Ото се бе преоблякъл тук, за да иде във финансовата служба. Открих на закачалката един хубав костюм, мушнах се в него светкавично, метнах се през прозореца и пак се върнах като сериозен купувач. Добре направено, нали?