— Идиотски! — отвърнах аз. — Човекът е по-хитър от двама ни заедно! Погледни само пурата! Марка и петдесет едната! Прогони един милиардер!
Готфрид взе пурата от ръката ми, помириса я и си запали.
— Прогонил съм един измамник! Милиардерите не пушат такива пури. Те пушат пури от по един грош.
— Глупости! — отговорих. — Измамниците не се наричат Блументал. Те се наричат граф Блуменау или нещо подобно.
— Човекът ще дойде пак — каза Ленц, изпълнен с надежда, както винаги, и духна в лицето ми дим от моята пура.
— Няма — казах аз, убеден, — но откъде докопа бамбуковия бастун и ръкавиците?
— Взех ги назаем. От магазина на Бен отсреща. Продавачката ми е позната. Може би дори ще задържа бастуна. Харесва ми.
Самодоволен, той въртеше във въздуха дебелата тояга.
— Готфрид — казах аз, — жалко е да се пилееш тук. Знаеш ли какво? Иди в някое вариете! Там ще бъдеш тъкмо на мястото си.
— Търсиха ви по телефона. — каза Фрида, кривогледата слугиня на госпожа Залевски, когато по обед се върнах за малко у дома.
Обърнах се.
— Кога?
— Преди половин час. Една дама.
— Какво каза?
— Довечера ще позвъни пак. Но аз веднага и казах, че няма смисъл. Вечер никога не сте в къщи.
Втренчих се в нея.
— Какво? Така ли казахте? Боже мой, няма ли кой най-сетне да ви научи да говорите по телефон?
— Аз умея да телефонирам — мазно заяви Фрида. — А пък вечер вие никога не си стоите в къщи.
— Това ни най-малко не ви засяга! — отрязах аз. — Следващия път разкажете още дали чорапите ми са скъсани!…
— Мога и да го направя — отвърна Фрида и ме погледна лукаво със своите зачервени, възпалени очи. Бяхме стари врагове.
С особено удоволствие бих я тикнал в тенджерата със супата, но се овладях, бръкнах в джоба си, мушнах в ръката й една марка и я попитах примирително:
— Дамата не си ли каза името?
— Не — каза Фрида.
— А какъв беше гласът и? Малко плътен, дълбок и така, сякаш леко пресипнал?
— Не зная — заяви Фрида тъй флегматично, като че ли никога не й бях мушвал една марка в ръката.
— Хубав пръстен имате, наистина чудесен — казах аз. — Помислете си по-добре, дали няма да си спомните?…
— Не — отвърна Фрида и злорадство засия от цялото й лице.
— Тогава върви се обеси, сатанинско изчадие! — измърморих и й обърнах гръб.
Вечерта точно в шест часа си бях в къщи. Отваряйки вратата, видях необикновена картина. В коридора беше госпожа Бендер, милосърдна сестра от ясли за кърмачета, обкръжена от всички дами на пансиона.
— Елате! — каза госпожа Залевски. Причината за събирането на дамите беше едно нагиздена с панделки бебе, може би на шест месеца. Госпожа Бендер го беше довела от своите ясли в детска количка. Беше съвсем нормално дете, но дамите се свеждаха над него с израз на толкова безумна възхита сякаш беше първото дете, родило се на този свят. Те му гугукаха, въртяха пръсти пред очите на малкото създание. Дори Ерна Бьоних в своето украсено с бродиран дракон кимоно вземаше участие в тази оргия на платоническо майчинство.
— Не е ли очарователно? — попита госпожа Залевски е мечтателен поглед.
— Ще може да се прецени едва след около двадесет-тридесет години — отвърнах аз и погледнах косо към телефона. Дано не ме потърсят точно сега, когато всички са се събрали тук.
— Че вижте го, де — подтикна ме госпожа Хасе.
Видях го. Кърмаче като всички кърмачета. Не откривах у него нищо особено. Най-много това, че ръцете му бяха съвсем малки и че ми се струваше странно сам някога да съм бил толкова мъничък.
— Бедното червейче! — казах аз. — Още няма понятие какво му предстои. Бих искал да зная на каква ли война ще е обречено.
— Суров човек! — отвърна госпожа Залевски. — Нямате ли сърце?
— Имам и си е на място — заявих аз, — иначе не бих стигнал до подобна мисъл.
С тези думи се прибрах в стаята си.
След десет минути телефонът иззвъня. Чух името си и излязох. Наистина, цялата компания още беше в коридора! Не се оттеглиха дори когато сложих слушалката на ухото си и чух гласа на Патриция Холман, която ми благодареше за цветята. Напротив, неочаквано детенцето, което изглеждаше най-разумно от всички, преситено от занесиите им, се разрева.
— Извинете — казах аз отчаян в слушалката, — не ви разбирам, тук надава рев едно бебе, но не е мое.
Дамите засъскаха като гнездо гигантски змии, за да укротят разплаканото същество. Удаде им се само да го разреват още по-силно. Едва сега забелязах, че то действително беше необикновено дете; положително крилата на неговите бели дробове стигаха до крачката му, другояче не би могла да се обясни тази гръмогласност. Изпаднах в трудно положение; очите ми мятаха гневни погледи към майчинското сборище пред мен, а устните ми се мъчеха да изричат любезни думи в роговата слушалка. Зад челото ми бе страшна буря, а на устата ми — слънчев пролетен пейзаж; за мен бе загадка, че въпреки това успях да уговоря среща за следната вечер.