— Здравей! — Тя ми протегна ръка. — Толкова се радвам, че ще изляза! Целия ден прекарах в къщи.
Много ми харесваше как си подава ръката — ръкостискането й бе по-силно, отколкото човек можеше да очаква. Мразех хората, които така отпуснато ти подават ръка, сякаш е мъртва риба.
— Защо не ми казахте това по-рано? — отвърнах аз. — Тогава щях да ви взема още по обед.
— Нима имате толкова много време?
— Не. Но бих могъл да се освободя.
Тя пое дълбоко дъх.
— Чудесен въздух! Ухае на пролет.
— Ако ви доставя удоволствие, бихме могли да се разхождаме на чист въздух с кола, докогато искате — казах аз, — извън града, в гората. Дойдох с кола.
При това небрежно посочих към кадилака, като че ли беше някакъв стар форд.
— Кадилак ли? — Тя ме погледна с изненада. — Ваш ли е?
— Тази вечер — да. Иначе принадлежи на нашата работилница. Ние го поправихме и искаме да превърнем продажбата му в сделка на сделките.
Отворих вратата.
— Да идем ли първо в „Траубе“ да вечеряме? Как мислите?
— Да вечеряме — да, но защо именно в „Траубе“?
Погледнах я смутен. „Траубе“ беше единственият елегантен ресторант, който знаех.
— Откровено казано — отвърнах аз, — не зная друг ресторант, а и кадилакът ни задължава малко.
Тя се замя.
— В „Траубе“ положително всичко е сковано и скучно. Да идем някъде другаде!
Не знаех как да постъпя. Моите сериозни мечти се изпаряваха.
— Тогава вие предложете нещо — казах. — Заведенията, които аз познавам, са малко грубички, те не са за вас.
— Защо смятате така?
— Общо взето, така изглежда.
Погледът й пробягна по лицето ми.
— Можем и да опитаме.
— Добре. — Решително промених цялата си програма. — Тогава имам предвид едно място, ако не сте страхлива. Да идем при Алфонс.
— „Алфонс“ звучи вече много добре — отвърна тя, а тази вечер не съм страхлива.
— Алфонс е съдържател на бирария — казах аз — и добър приятел на Ленц.
Тя се засмя.
— Излиза, че Ленц навред има приятели?
Кимнах.
— Лесно ги намира. Нали сама видяхте как стана с Биндинг?
— Да, с божията воля! — отвърна тя. — Светкавично.
Потеглихме.
Алфонс беше понатежал, спокоен човек. Изпъкнали скули. Малки очи. Запретнати ръкави на ризата. Ръце като на горила. Той сам изхвърляше всеки, който не бе за неговата кръчма. Дори и членовете на спортното дружество „Верни на родината“. За твърде мъчни посетители си бе приготвил зад тезгяха един чук. Локалът бе с удобно местоположение — близо до болницата. Така Алфонс спестяваше разноските за превоза.
С косматата си лапа той избърса масата от светло борово дърво.
— Бира? — попита Алфонс.
— Ракия и нещо за ядене — казах.
— А за дамата? — попита Алфонс.
— И дамата желае ракия — обади се Патриция Холман.
— Страхотно — определи Алфонс. — Има свински ребърца с кисело зеле.
— Тук ли е клано прасето? — попитах.
— Разбира се.
— Но дамата сигурно би искала да хапне нещо по-леко, Алфонс.
— Не го казвате сериозно — отвърна Алфонс. — Първо вижте ребърцата.
Поръча на келнера да ни покаже една порция.
— Чудна свиня беше — каза той. — Премирана. Две първи награди.
— Естествено на такова нещо никой не би устоял — за мое учудване Патриция Холман отвърна с такава увереност, сякаш от години бе влизала и излизала в тази разбойническа кръчма.
Алфонс смигна.
— Значи две порции?
Тя кимна.
— Добре. Аз сам ще ви избера.
Той отиде в кухнята.
— Оттеглям съмненията си за локала — казах аз. — Вие покорихте Алфонс стремително. Сам да избира — обикновено го прави само за редовни посетители.
Алфонс се върна.
— Сложих ви още и прясна наденица.
— Идеята не е лоша — казах.
Алфонс ни гледаше доброжелателно. Ракията дойде. Три чаши. Едната за Алфонс.
— Е, тогава, наздраве! — каза той. — Нека нашите деца имат богати родители!
Обърнахме чашите. Момичето не потопи устни едва едва, а също обърна чашата.
— Страхотно! — каза Алфонс и се затътри пак към кухнята.
— Харесва ли ви ракията? — попитах аз.
Тя се потърси.
— Силна е. Но не биваше да се изложа пред Алфонс.
Свинските ребърца бяха превъзходни. Изядох две големи порции, а и Патриция Холман яде значително повече, отколкото предполагах. Намирах великолепно това, че тя така добре участвуваше във всичко и без стеснение се приспособи към локала. И отново без преструвка изпи още една ракия с Алфонс. Той тайно й смигна; намираше, че всичко е наред. А Алфонс беше познавач. Не по отношение на красотата и културата, а на живеца и съдържанието.