— Ако имате щастие, ще видите Алфонс и неговите човешки слабости — казах аз.
— Бих искала — отвърна тя. — Но той изглежда така, като че ли няма слабости.
— О, не. — И аз посочих масата до тезгяха. — Ето там.
— Какво? Грамофонът?
— Не грамофонът. Хорови песни! Алфонс има слабост към хоровото пеене. Няма танци, няма класическа музика, единствено хорове, мъжки хорове, смесени хорове — всичките плочи там са с хорови изпълнения. Ето вижте, той иде.
— Вкусно ли беше? — попита Алфонс.
— Като при майка — отвърнах.
— На дамата също?
— Най-хубавите свински ребърца в живота ми — заяви дамата смело.
Алфонс кимна доволен.
— Сега ще ви пусна моята нова плоча.
Отиде при грамофона. Иглата заскърца и мощно се разнесе мъжки хор, който със силни гласове изпълняваше „Мълчание в гората“. Беше дяволски гръмко мълчание.
Още при първия такт всичко в локала притихна. Алфонс можеше да стане опасен, ако някой не слушаше съсредоточено. Той стоеше до тезгяха, опрял косматите си ръце на хълбоците. Под въздействието на музиката лицето му се промени. Неговият израз стана мечтателен, мечтателен като изражението на горила. Хоровото пеене имаше неописуема власт над него. Ставаше кротък като сърне. Ако прозвучеше мъжки хор тъкмо когато се е разразило някакво сбиване, Алфонс спираше, сякаш докоснат от вълшебна пръчка, вслушваше се и вече беше готов да се помири. По-рано, когато бе много по-раздразнителен, жена му винаги държеше приготвени за пускане плочи, които той особено обичаше. Настъпеха ли застрашителни минути и той вече излизаше с чука иззад тезгяха, тя бързо поставяше иглата — и Алфонс отпускаше чука, заслушваше се и се успокояваше. Сега вече това не беше тъй наложително — жената бе мъртва, нейният портрет, подарък от Фердинанд Грау, който се хранеше тук безплатно, висеше над бара, а и Алфонс беше поостарял и охладнял.
Плочата свърши. Алфонс се приближи.
— Чудесно — казах аз.
— Особено първият тенор — каза Патриция Холман.
— Правилно — съгласи се Алфонс и за пръв път се оживи малко повече, — вие разбирате. Първият тенор е от много висока класа.
Сбогувахме се с него.
— Поздравете Готфрид — каза той. — Нека се отбие тук някой път.
Стояхме на улицата. Лампите пред сградата хвърляха трепкащи светлини и сенки към клонака на едно старо дърво. Вейките вече бяха с лек зелен оттенък, а от неспокойната неясна светлина отдолу дървото имаше вид на много по-клонесто и по-високо; изглеждаше така, сякаш короната му се губеше в сумрака над него… изглеждаше като някаква гигантска разперена ръка, протегната към небето с неизмерим копнеж.
Патриция Холман потръпваше.
— Студено ли ви е? — попитах аз.
Тя вдигна рамене и мушна ръцете си в ръкавите на своето кожено палтенце.
— Само за един момент. Вътре беше доста топло.
— Вие сте леко облечена — казах аз. — Вечер все още е студено.
Тя поклати глава.
— Не обичам да нося тежки неща. И много искам най-сетне да настъпи топло време. Не обичам студа. Най-малкото не в града.
— В кадилака е топло — казах. — За всеки случай съм взел и одеяло.
Помогнах й да се качи в колата и сложих одеялото върху коленете й. Тя ги повдигна малко повече.
— Прекрасно. Така е много хубаво. Студът натъжава.
— Не само студът. — Седнах на кормилото. — Да се поразходим ли малко?
Тя кимна.
— С удоволствие.
— Накъде?
— Просто така, бавно по улиците. Все едно накъде.
— Добре.
Запалих мотора и поехме бавно и без план из града. В този час вечерното движение беше най-голямо. Ние се плъзгахме почти нечуто, тъй тихо бръмчеше моторът. Сякаш колата беше кораб, който безшумно се носи по пъстрите канали на живота. Улиците прелитаха край нас, осветени портали, светлини, редици улични лампи, приятното, леко вечерно вълнение на битието, едва доловимият трепет на осветената нощ, а над всичко, между стрехите на покривите, металносивото високо небе, към което градът хвърляше своето сияние.
Момичето седеше мълчаливо до мене. По лицето му пробягваха светлини и сенки. От време на време се обръщах към него; отново ми напомняше за вечерта, в която го видях за първи път. Лицето на девойката бе станало по-сериозно, изглеждаше по-чуждо отпреди, но много красиво; това беше ликът, който ме бе развълнувал тогава и от който не можех да се откъсна. Струваше ми се, че в него има нещо от загадъчността на тишината, която се таи във всичко, което е близо до природата — дървета, облаци, животни, а понякога и една жена.
Стигнахме до тихите улици на предградията. Вятърът се усили. Като че ли гонеше пред себе си нощта. На един голям площад, заобиколен от сънно тихи ниски къщи сред малки градини, спрях колата.