Патриция Холман направи движение сякаш се събуждаше.
— Хубаво е — каза тя след известно време, — ако имах кола, щях всяка вечер да се разхождам така бавно наоколо. Има нещо недействително в това, да се плъзгаш тъй беззвучно. Буден си и в същото време сънуваш. Мисля си, че тогава вечер човек не би имал нужда от никакви хора…
Извадих от джоба си пакет цигари.
— Вечер човек има нужда от някого, така ли?
Тя кимна.
— Да, на свечеряване. Странно, когато настъпва мракът…
Разтворих пакета.
— Това са американски цигари. Обичате ли ги?
— Да, дори повече от другите.
Поднесох й огън. За един миг топлата близка светлина на кибрита озари нейното лице и моите ръце и изведнъж ми мина лудешката мисъл, че ние от дълго време си принадлежим.
Свалих стъклото, за да излиза димът.
— Искате ли да покарате колата? — попитах аз. — Сигурно ще ви прави удоволствие.
Тя се обърна към мене.
— Бих искала, но не умея.
Наистина ли не умеете?
— Не. Никога не съм се учила.
Виждах изгледите си.
— Но Биндинг отдавна би могъл да ви покаже — казах аз.
Тя се засмя.
— Биндинг е твърде влюбен в своята кола. Не пуска някой да се доближи до нея.
— Но това е глупаво — заявих аз, радостен, че мога да нанеса удар на дебелия. — Ще ви дам да покарате. Елате!
Всички предупреждения на Кьостер отидоха на вятъра. Слязох, за да може тя да заеме мястото на водача. Патриция Холман бе обзета от вълнение.
— Но аз наистина не мога да карам.
— О, не — отвърнах аз, — можете. Само дето още не знаете как. Показах й как се пали и как се включват скоростите, — Така — заключих аз. — Е, хайде, давайте!
— Момент! — Тя посочи към един автобус, който се носеше самотен по улицата. — Няма ли да го оставим да мине пръв?
— В никакъв случай! — Включих бързо и отпуснах съединителя.
Патриция Холман, конвулсивно вкопчила ръце във волана, гледаше напрегнато към улицата.
— Боже мой, но ние караме много бързо!
Погледнах скоростомера.
— Сега карате с двадесет и пет километра в час. В действителност са двадесет. Добро темпо за бегач на дълги разстояния.
— На мен ми се струват осемдесет.
След няколко минути първият страх беше преодолян. Пътувахме по широка права улица. Кадилакът леко залиташе насам-натам, като че резервоарът му беше пълен с коняк вместо с бензин, а понякога минаваше страшно близо покрай бордюрите, но постепенно всичко тръгна добре и стана така, както си го представях: извоювах си превъзходство, защото изведнъж бяхме станали учител и ученичка, и аз се възползувах от това.
— Внимание — казах, — насреща стои полицай!
— Да спра ли?
— Вече е твърде късно.
— Какво ще последва, ако ме залови? Нямам документ.
— Тогава и двамата ще отидем в затвора.
— За бога! — Изплашена, тя затърси с крак спирачката.
— Газ! — извиках аз. — Газ! Натиснете здраво! Трябва да минем покрай него гордо и бързо. Най-доброто средство срещу закона е дързостта.
Полицаят не ни обърна никакво внимание. Момичето си отдъхна.
— Досега не знаех, че полицаите по движението могат да изглеждат като дракони, които бълват огън — каза, когато той остана на няколкостотин метра зад нас.
— Те изглеждат така само когато човек ги засегне.
Бавно изтеглих спирачката.
— Ето ни на една чудесна и безлюдна странична улица. Тук можем да се поупражняваме. Най-напред потегляне и спиране.
Няколко пъти Патриция Холман задави мотора. Тя разкопча кожената си палто.
— Стана ми топло! Но трябва да се науча!
Усърдна и внимателна, тя седеше на волана и наблюдаваше какво й показвах. После, надавайки викове от вълнение, тя вземаше първите си завои и се боеше от насрещните фарове като от дявола, но беше не по-малко горда, когато благополучно ги минеше. Скоро в малкото, осветено от арматурното табло пространство, възникна атмосфера на другарство, каквато се появява бързо при технически и трудови дела, и когато след половин час си разменихме местата и аз потеглих обратно, се чувствувахме по-близки, отколкото ако взаимно си бяхме разказали целия свой живот.
Близо до „Николай щрасе“ отново спря колата.
Точно срещу нас имаше червена кинореклама. Под нея асфалтът блестеше матово като избелял пурпур. Върху бордюра на тротоара лъщеше голямо черно маслено петно.
— Така — казах, — сега честно сме заслужили да изпием по една чаша. Къде да го направим?
Патриция Холман помисли малко.
— Да идем в хубавия бар с платноходите — предложи тя.
И в същия момент изпаднах в паника. Сега в бара положително седеше Последния романтик. Вече си представях лицето му…