— Ах — побързах да кажа аз, — но той не представлява нищо особено. Има много по-приятни локали…
— Не зная. На мен ми се видя хубав…
— Наистина ли? — попитах аз объркан. — Последния път сте го намерили хубав?
— Да — отвърна тя засмяна. — Дори много хубав…
„Така ли било — мислех си, — само дето толкова се укорявах!“
— Уверен съм обаче, че по това време там е много пълно — направих още един опит аз.
— Бихме могли да видим.
— Да, естествено. — Обмислях как би следвало да постъпя. Когато стигнахме, бързо слязох от колата. — Ще хвърля един поглед и веднага ще се върна.
Валентин беше единственият мой познат в бара.
— Кажи — попитах го аз. — Готфрид беше ли тук?
Валентин кимна.
— Да, с Ото. Отидоха си преди половин час.
— Жалко — казах аз и си поех дъх. — Много исках да ги видя.
Върнах се при колата.
— Можем да рискуваме — заявих. — Случайно днес не е толкова лошо. — Но от предпазливост паркирах колата зад първия ъгъл и в най-дълбока сянка.
Едва ли бяхме седели и десет минути, когато сламенорусата глава на Ленц изникна над бара. „По дяволите! — помислих си аз. — Сега я наредихме! Щеше да ми е по-приятно да ме види с момичето поне след няколко седмици.“
На Готфрид явно не му се искаше да остане тук. Вече се мислех за спасен, когато схванах, Валентин му сочи, че съм в залата. Ето какво заслужих с предишната си лъжа. Лицето на Готфрид, в момента, когато ни съгледа, би представлявало забележителен етюд за всеки ученолюбив филмов актьор. Широко облещени, очите му бяха като яйца на очи, долната му челюст увисна, боях се да не падне. Жалко, че в този момент в заведението нямаше режисьор; бях сигурен, че той незабавно би ангажирал Ленц. Например за роля на претърпял корабокрушение моряк, пред който изведнъж с рев се явява морско чудовище.
Но Готфрид се овладя бързо. Хвърлих към него заклинателен поглед да се маха. В отговор той се ухили пренебрежително, оправи си сакото и тръгна към нас.
Съзнавах какво ми предстои и затова незабавно преминах в стремителна атака.
— Заведе ли госпожица Бомблат у дома й? — попитах, за да го неутрализирам веднага.
— Да — отвърна той, без да се издаде дори с едно премигване, че допреди секунда не е знаел нищо за госпожица Бомблат. — Тя те поздравява и моли да й се обадиш по телефона още утре рано сутринта.
Ответният удар беше добър. Кимнах с глава.
— Ще й позвъня, надявам се, че ще купи колата.
Ленц отново отвори уста. Ритнах го по пищяла и така го изгледах, че той се ухили и замълча.
Изпихме по няколко чаши. Аз пих само „сайдкарс“ с много лимон. Не исках ненадейно пак да бъда сразен от самия себе си. Готфрид беше в чудесно настроение.
— Току-що бях у вас — каза той. — Исках да те взема. След това минах през площада с люлките. Поставили са великолепна нова въртележка. Искате ли да отидем? — Той гледаше Патриция Холман.
— Още сега! — отвърна тя. — Обичам въртележките повече от всичко друго!
— Тогава веднага ставаме — казах аз. Радвах се, че ще излезем. На открито работата беше по-проста.
Латернаджии — предни постове на панаирните площадки. Сладостнотъжни мелодии, понякога на протри та кадифена покривка върху латерната стои папагал или зъзнеща малка маймунка в червена дрешка. Чуват се и резките гласове на продавачите на порцеланови джунджурии, на резачки за стъкло, целувки с орехи и бадеми, балони и платове за дрехи. Студена синя светлина и миризма на карбидни лампи. Гадатели, астролози, палатки с меденки, корабообразни люлки, бараки с атракции — и най-сетне, сред кипеж от звуци, пъстрота, блясък, осветените като дворци кули на въртележките.
— Хайде, деца! — Ленц се спусна с развети коси към влакчето „През планини и долини“. То беше с най-големия оркестър. При всяка обиколка от позлатени ниши излизаха шестима тръбачи, обръщаха се на всички страни, гърмяха с тръбите си, като ги поклащаха, после се скриваха. Славно нещо!
Седнахме в един голям лебед и шумно започнахме да се вдигаме нагоре и да се спускаме. Светът искреше и се плъзгаше, лебедът се полюшваше и вмъкваше в черен тунел, през който се носехме под барабанен бой, а веднага след това отново ни обгръщаха блясък и тръбни звуци.
— По-нататък! — Готфрид се насочи към една летяща въртележка с цепелини и аероплани. Качихме се на един цепелин и направихме с него три обиколки.
Когато отново се намерихме долу, бяхме се позадъхали.
— А сега — към дяволското колело! — заяви Ленц.
Дяволското колело беше голям, гладък, в средата малко издигнат кръгъл плот, който се въртеше все по-бързо и по-бързо, а човек трябваше да се задържи прав. Готфрид се качи заедно с двадесетина души. Започна да танцува степ като обсебен и му ръкопляскаха страшно. Накрая останаха само той и една готвачка със задник на впрегатен кон. Когато вече беше много трудно, хитрушата просто седна в центъра на кръга, а Готфрид се въртеше, танцувайки около нея. Всички други вече бяха изпопадали. В края на краищата съдбата улучи и Последния романтик; той залитна към обятията на готвачката и, след като бе прегърнат от нея, се преметна настрана. Когато отново се намери сред нас, водеше готвачката подръка. Наричаше я просто Лина. Тя свенливо се усмихваше. Попита с какво да я почерпи. Лина заяви, че най-доброто нещо при жажда било бирата. Двамата изчезнаха в една палатка, където поднасяха баварска бира.