— А ние? Къде ще идем ние сега? — попита Патриция Холман с грейнали очи.
— В лабиринта на призраците — казах аз и посочих към една голяма барака.
Лабиринтът беше път, пълен с изненади. След няколко крачки подът вече се тресеше, в тъмното ръцете опипом търсеха да се заловят за някого, от ъглите се подаваха муцуни, ревяха призраци; ние се смеехме, но изведнъж девойката бързо отстъпи назад пред един зелено осветен мъртвешки череп. За миг се облегна на ръката ми, дъхът й докосна лицето ми, усетих косите и край устните си — но веднага след това тя пак се засмя и аз я пуснах.
Пуснах я, но в мене нещо я задържаше. И дълго след като излязохме от лабиринта, продължавах да усещам нейното рамо върху ръката си, меката коса, лекия дъх на праскова от нейната кожа…
Избягвах да я гледам. Изведнъж тя бе станала за мене друга.
Ленц вече ни очакваше. Той бе сам.
— Къде е Лина? — попитах го.
— Пие — отвърна той и посочи с глава селската палатка. — С един ковач.
— Моите съболезнования — казах аз.
— Глупости — възрази Готфрид. — По-добре да се заемем със сериозна мъжка работа.
Отидохме при една барака, където гривни от твърда гума се хвърляха върху някакви куки, за да се спечелят всевъзможни неща.
— И тъй — каза Ленц на Патриция Холман, тикна шапката на тила си, — сега ще ви съберем чеиз.
Той хвърли пръв и спечели будилник. Последвах го и пипнах едно мече. Притежателят на будката ни предаде и двете неща и вдигна много шум, за да примами и други клиенти. — Скоро ще се изпари желанието ти да викаш! — ухили се Готфрид и получи един тиган. Аз — второ мече.
— Я виж ти, какъв късмет — успя само да каже собственикът на будката и ни предаде нещата.
Той не знаеше какво още ще му дойде на главата. Ленц беше най-добрият в ротата по хвърляне на ръчни гранати, а през зимата, когато нямахме какво толкова да правим, по цели месеци се упражнявахме да хвърляме фуражките си по всевъзможни куки. В сравнение с това гривните тук бяха детска игра. Без усилие при следващото мятане Готфрид спечели една кристална ваза. Аз — половин дузина грамофонни плочи. Притежателят на бараката мълком ни ги тикна в ръцете, а после прегледа куките.
Ленц се прицели, хвърли и спечели един сервиз за кафе, втората награда. Вече имахме куп зрители. Много бързо нахвърлях три гривни на една и съща кука. Резултат: „Каещата се света Магдалена“ в златна рамка.
Притежателят на бараката направи гримаса, сякаш седеше при зъболекар, и не ни позволи да хвърляме повече. Готови бяхме да престанем, но зрителите вдигнаха врява. Настояваха той да не ни пречи и да продължим хвърлянето. Искаше им се да видят как ще бъде обран. Най-голям шум вдигаше Лина, която изведнъж се беше появила със своя ковач.
— Ха, значи да се хвърля на вятъра може, а когато е да се улучи, не може, така ли? — крещеше тя. Ковачът ръмжеше одобрително.
— Добре — обади се Ленц, — за всеки още по едно мятане.
Хвърлих пръв. Леген с кана и сапуниерка. След мене беше Ленц. Той взе пет гривни. Бързо наниза четирите на една и съща кука. Преди петата нарочно вмъкна пауза и си извади цигара. Трима мъже му подадоха огън. Ковачът го тупаше по рамото. От вълнение Лина хапеше носната си кърпичка. Тогава Готфрид се прицели и хвърли съвсем леко, за да не се отплесне, и петата гривна върху другите четири. Улучи. Гръмовен рев. Беше изтеглил главната печалба: детска количка с розова покривка и дантелена възглавничка.
Притежателят на бараката я изтика навън, проклинайки. Струпахме всичко в нея и потеглихме към следната барака. Лина буташе количката. Ковачът така се шегуваше, че предпочетох да остана с Патриция Холман няколко крачки по-назад. В следващата барака трябваше да се хвърлят халки върху шишета с вино. Ако халката се нанижеше, бутилката биваше спечелена. Отмъкнахме шест от тях. Ленц огледа етикетите и подари бутилките на ковача.