Имаше още една барака от подобен род, но собственикът бе подушил опасността и когато стигнахме, обяви, че е затворено. Ковачът беше готов да вдигне скандал; бе видял, че тук можеше да спечели няколко бутилки бира. Ние се отказахме. Собственикът на бараката беше само с една ръка.
Стълпилите се около нас ни придружиха чак до кадилака.
— Е, и какво? — попита Ленц и се почеса по врата. — Най-добре ще бъде да вържем детската количка отзад.
— Естествено — потвърдих аз, — ала ще трябва да седнеш в нея и да я управляваш, за да не се преобърне.
Патриция Холман възрази. Плашеше се, че Ленц наистина може да го направи.
— Добре — каза Готфрид, — тогава да разпределим нещата. Двете мечета безусловно ще са за вас. Грамофонните плочи — също. А тигана? — Девойката поклати глава. — Тогава минава в собственост на работилницата — заяви Готфрид. — Вземи го ти, Роби, стари майсторе на яйцата на очи. А сервизът за кафе? — Девойката кимна към Лина. Готвачката се изчерви. Готфрид й предаде нещата, сякаш и връчваше награда. След това измъкна фаянсовия леген. — Ами това тук? На господина, нали? Може да му върши добра работа при неговия занаят. Будилника — също. Ковачите спят дълбоко.
Аз връчих на Готфрид вазата. А той я подаде на Лина. Тя заекна нещо като отказ. Не откъсваше очи от „Каещата се Магдалена“. Мислеше си, че ако тя получи вазата, ковачът ще вземе картината.
— Много си падам по картини — изтърси. Трогателно алчна, тя стоеше и от възбуда хапеше червените си пръсти.
— Уважаема госпожице — попита Ленц с широк жест и се обърна към Патриция Холман, — какво ще кажете?
Девойката взе картината и я даде на готвачката.
— Много е хубава картината, Лина — каза тя усмихнато.
— Окачи си я над леглото и никога не забравяй за Магдалена — добави Ленц.
Лина я сграбчи. Очите й се наляха. От благодарност тя се разхълца.
— А сега е твой ред — каза Ленц замислено на детската количка. В очите на Лина, въпреки цялото й щастие заради „Магдалена“, отново се появи алчност. Ковачът каза, че човек никога не знаел кога може да му потрябва подобно нещо и така се разсмя, че изтърва една бутилка вино.
Но Ленц не пожела.
— Един момент, преди малко забелязах там нещо — каза той и изчезна. Няколко минути по-късно се върна да вземе количката и я откара нататък. — Уредено заключи той, като се появи без нея.
Качихме се в кадилака.
— Същинска Коледа! — каза, Лина, щастлива от всичките си партакеши, и се сбогува с нас, подавайки ни червената си лапа.
Ковачът ни дръпна още за секунда настрана.
— Слушайте — каза той, — ако искате да хвърлите някому един бой, живея на улица „Лайбниц“, шестнайсет, задния двор, ляво. Ако пък се случат повечко, ще дойда със сдружението.
— Бива! — отвърнахме ние и потеглихме.
Когато завивахме покрай увеселителния площад, Готфрид посочи през прозореца. Там беше нашата детска количка с истинско бебе в нея, а редом — бледа, все още смутена жена, която я разглеждаше.
— Добре, нали? — попита Готфрид.
— Занесете й и мечетата! — извика Патриция Холман. — И те й се полагат.
— Едното може би — каза Ленц, — но другото трябва да задържите.
— Не, двете.
— Добре. — Ленц скочи от колата, хвърли плюшените играчки в ръцете на жената и преди тя да успее да каже нещо, побягна, сякаш някой го преследваше. — Така — каза той, като си пое дъх. — Сега пък се почувствувах твърде зле от собственото си благородство. Свалете ме пред „Интернационал“. На всяка цена трябва да изпия един коняк.
Той слезе, а аз изпратих Патриция Холман до вкъщи. Сега не беше както миналия път. Тя стоеше пред вратата, а светлината на лампата трептеше по лицето й. Беше прелестна. С удоволствие бих я последвал.
— Лека нощ — казах аз, — спете добре!
— Лека нощ!
Гледах подире й, докато угасна осветлението. После си тръгнах с кадилака. Чувствувах се странно. Не както обикновено, както преди, когато вечер лудеех по някое момиче. Тук имаше много повече нежност. Нежност и желанието веднъж да можеш да се отпуснеш напълно. Да се оставиш да паднеш… някъде…
Отидох при Ленц в „Интернационал“. Беше почти пусто. В един ъгъл седеше Фрици със своя приятел, келнера Алоис. Караха се. Готфрид седеше с Мими и Вали на канапето до бара. Той беше много мил с двете, дори с Мими, клетата старееща женица.
Момичетата скоро излязоха. Трябваше да търсят клиенти. Сега беше най-подходящото време. Мими пъшкаше и въздишаше поради вените на краката си. Седнах до Готфрид.
— Хайде, почни да ме кастриш!
— Защо, бебо? — попита той за мое учудване. — Постъпваш точно както трябва.
Изпитах облекчение, че той приемаше толкова естествено работата.