— Господин Блументал — казах аз доста уморен, — вече е един часът, навярно ще отидете на обед! — За нищо на света не исках да остана в тази килия, в която цената се топеше като сняг.
— Обядвам чак в два — невъзмутим заяви Блументал, — но знаете ли какво, сега можем да направим пробното пътуване.
Отдъхнах си.
— След това ще продължим разговора — добави той.
Отново си поех дъх.
Потеглихме към неговото жилище. За моя изненада в колата той сякаш изведнъж се преобрази. Непринудено ми разказа един виц за император Франц Йосиф, който отдавна знаех. Отвърнах му с виц за трамваен кондуктор; той ми разправи за заблудилия се саксонец; аз веднага — за шотландската влюбена двойка — и едва пред неговото жилище отново станахме сериозни. Помоли ме да почакам, искал да вземе жена си.
— Мой мили, дебел кадилак — казах аз и потупах колата по радиатора, — зад тези вицове положително се крие нова дяволия. Но бъди спокоен, все пак ние ще те уредим някак си. Той ще те купи, щом евреин се върне, той непременно купува. А християнинът и да се върне, не се знае дали ще купи. Той прави пет-шест пробни пътувания, за да си спести парите за такси, и накрая неочаквано се сеща, че вместо от кола има нужда от кухненски мебели. Да, да, евреите си ги бива, знаят какво искат. Но ти се заклевам, мили дебеланчо, че ако отстъпя било и само още сто марки на този пряк потомък на войнствения Юда Макавей, през целия си живот вече няма да пия ракия.
Яви се госпожа Блументал. Спомних си за всички съвети на Ленц и от борец се превърнах в кавалер. У Блументал това предизвика само пренебрежителна усмивка. Той беше от желязо. Би трябвало да търгува с локомотиви, а не с трикотаж.
Погрижих се да го настаня на задната седалка, а жена му — до себе си.
— Къде да ви закарам, уважаема госпожо? — попитах аз, сякаш се топях.
— Където обичате — каза тя, усмихвайки се майчински.
Разбъбрих се. Беше благодат да имаш до себе си един безобиден човек. Говорех толкова тихо, че Блументал не можеше да разбере всичко. Затова пък имах възможност да говоря по-свободно. Така и така беше достатъчно лошо, че той седи отзад.
Спряхме. Излязох от колата и погледнах твърдо своя противник.
— Наистина трябва да признаете, че колата върви като по масло, господин Блументал.
— Какво значи „по масло“, млади човече — отвърна той приветливо, — когато данъците поглъщат всичко! Казвам ви, колата струва твърде много данъци.
— Господин Блументал — продължих аз, стремейки се да запазя същия тон, — вие сте делови човек, с вас мога да говоря открито. Това не са данъци, това са разходи. Кажете сам, какво се изисква днес за една фирма? Вие знаете — не повече капитал, отколкото по-рано, но кредит и е потребен! А как се получава кредит? Все още чрез съответна представителност. Кадилакът е нещо солидно и изискано — удобно, без да е старомодно, — здраво, бюргерско, — той е жива реклама за фирмата.
Развеселен, Блументал се обърна към жена си.
— Еврейска главичка има младежът, нали? Млади човече — обърна се той към мен все още фамилиарно, — днес най-добрата реклама за солидност са оръфаният костюм и пътуването с автобус. Ако ние двамата имахме парите, които още не са изплатени за елегантните коли, дето се носят насам-натам, спокойно бихме могли да се оттеглим от работа. Казвам ви.
Погледнах го недоверчиво. Какво целеше със своята приветливост? Или присъствието на жена му притъпяваше неговия борчески дух? Реших да изгърмя още един куршум.
— Все пак подобен кадилак е нещо много по-различно от някакъв есекс, нали, уважаема госпожо? Младият Майер от фирмата „Майер и син“ кара такъв есекс, но и даром да ми дават тази яркочервена странна шейна, не бих я взел… — Чух сумтенето на Блументал и бързо продължих: — Впрочем, уважаема госпожо, цветът на тази кола ви подхожда много, руси коси и меко кобалтовосиньо…
Неочаквано видях, че Блументал се хили, сякаш маймуните на цяла гора се хилеха срещу мен.
— „Майер и син“, бива си го това, бива си го… — простена той. — А в добавка и ласкателства… ласкателства…
Погледнах го. Не повярвах на очите си: не се преструваше! Без отдих продължавах да гоня целта.
— Господин Блументал, позволете да ви поправя. За една жена ласкателствата никога не са ласкателства. Те са комплименти, които за съжаление в нашето окаяно време стават все по-голяма рядкост. Жената не е тръбна мебел, тя е цвете. Не деловитост, а веселото слънце на ласкателствата желае тя. По-добре е всеки ден да чува нещо приятно, отколкото цял живот да работите за нея с упоритостта на добиче. Казвам ви. И също в знак на доверие. При това не казах нищо ласкателно, а приведох един от основните физически закони. На русите им отива синьо.