— Добре изрева, лъве! — каза Блументал сияещ. Слушайте, господин Локамп, зная, че като нищо мога да сваля още хиляда марки…
Отстъпих крачка назад. — „Коварен сатана!“ — мислех си аз. — Това е неочакваният удар. Вече си представях как до, края на своите дни ще бъда въздържател и обърнах към госпожа Блументал очи на измъчено сърненце.
— Но, татко… — каза тя.
— Остави, майко — отвърна той. — Бих могъл, но няма да го направя. Като търговец изпитах удоволствие да следя начина, по който действувахте. С малко повечко фантазия, но все пак — това за „Майер и син“ беше вече добре. Майка ви да не е еврейка?
— Не.
— Работили ли сте някога в пласмента на масовото производство?
— Да.
— Виждате ли, оттам е този стил. В кой бранш?
— Духовния — отвърнах аз. — Налагаше ми се да стана учител.
— Господин Локамп — каза Блументал, — моите уважения! Ако някога останете без работа, обадете ми се по телефона.
Написа един чек и ми го подаде. Не вярвах на очите си! Плащаше веднага! Чудо!
— Господин Блументал — казах аз поразен, — разрешете ми да сложа в колата безплатно два кристални пепелника и една първокачествена гумена постилка.
— Хубаво — каза той. — Ето че и на стария Блументал ще подарят нещичко.
После ме покани за следния ден на вечеря. Госпожа Блументал се усмихваше майчински.
— Ще има пълнена щука — каза тя.
— Истински деликатес — добавих. — Тогава ще ви докарам и колата. Утре сутринта ще я зарегистрираме.
Литнах като лястовица назад към работилницата. Но Ленц и Кьостер бяха отишли да обядват. Трябваше да обуздая победното си чувство. Единствен Юп беше там.
— Продаден? — попита той.
— Много искаш да знаеш, безделнико! — казах аз. Ето, на ти един талер, направи си с него самолет.
— Значи е продаден? — ухили се Юп.
— Сега ще ида да обядвам — казах аз, — но горко ти, ако кажеш нещо на другите, преди да съм се върнал!
— Господин Локамп — увери ме той и подхвърли талера във въздуха, — гроб съм.
— Така и изглеждаш! — казах аз и дадох газ. Когато се върнах в двора, Юп ми правеше някакви знаци. — Какво стана? — попитах аз. — Раздрънка ли се?
— Господин Локамп! Ням съм като камък! — ухили се. — Само че… оня с форда е вътре.
Оставих кадилака на двора и влязох в работилницата. Хлебопекарят беше там и тъкмо се навеждаше над един каталог с мостри за цветове. Облечен беше в карирано пардесю с колан, носеше и широка траурна лента. До него стоеше една хубавица с живи черни очи, с разкопчано палтенце с оръфана гарнитура от заешка кожа и с твърде малки лачени обувки. Брюнетката искаше ярък цинобър, но хлебопекарят имаше задръжки по отношение на червения цвят, защото все пак бил в траур. Той предлагаше убит сивкаво-жълт цвят.
— О, не — мръщеше се брюнетката, — един форд трябва да е лакиран така, че да бие на очи. Иначе на нищо не прилича.
Когато хлебопекарят се навеждаше, тя ни мяташе заклинателни погледи, свиваше рамене, кривеше устни и ни смигаше. Весело дете! Най-сетне двамата се споразумяха за резедаво. Момичето смяташе, че гюрукът трябва да бъде в по-светъл цвят. Но по този въпрос хлебопекарят прояви твърдост, по някакъв начин трябвало да личи траурът. Той се наложи да поставим черен кожен гюрук. При това между другото спечели, тъй като го получаваше гратис, а кожата беше по-скъпа от плата.
Двамата си тръгнаха. Но на двора се поспряха. Брюнетката, едва зърнала кадилака, се развика:
— Гледай, миличък, това се казва кола! Приказно! Ето това ми харесва!
В следващия момент, вече отворила вратата, тя се настани в колата и с въодушевление започна да върти очи като кривогледа.
— Какви седалки! Колосално! Като клубни кресла! Друго е, не е форд, я!
— Хайде, ела! — каза миличкият с досада.
Ленц ме смушка; това значеше да действувам и да направя опит да пробутам колата на хлебопекаря. Погледнах Готфрид отвисоко, мълчах. Той ме смушка по-силно. В отговор и аз го тупнах и му обърнах гръб.
Най-после хлебопекарят с мъка издърпа от колата своята черна скъпоценност и си тръгна, леко прегърбен и много ядосан. Сподирихме с очи двойката.
— Човек на светкавичните решения! — казах аз. — Колата поправена, жената нова — моите уважения!
— Е, да — каза Кьостер, — тая има да го радва!
Двамата едва бяха свили зад ъгъла и Готфрид за мърмори:
— С ума си ли си, Роби? Да пропуснеш такъв случай! Това беше учебникарски пример как да се сключи добра сделка!
— Подофицер Ленц — отвърнах аз, — застанете мирно, когато говорите с началник! Да не ме смятате за привърженик на двубрачието, та да омъжвам колата два пъти?