Брокатените кресла и килимът изглеждаха чудесно; но в сравнение с тях осветлението беше ужасно. Затова почуках на съседната стая, у семейство Хасе, за да поискам назаем и една настолна лампа. Госпожа Хасе седеше уморена до прозореца. Мъжът й още не се бе прибрал в къщи. Всеки ден той доброволно работеше по час-два в повече, само да не го уволнят. Жената ми напомняше болна птичка. В нейното леко подпухнало, застаряващо лице все още се откриваха тънките черти на дете — на разочаровано, тъжно дете.
Изложих и молбата си. Хасе се оживи и ми даде лампата.
— Ах, да — каза тя с въздишка, — като си помисля за това, по-рано…
Историята ми бе позната. В основата й бяха изгледите, които би имала, ако не се бе омъжила за Хасе. Познавах същата история и във вариант на господин Хасе. В нея се говореше за изгледите, които той би имал, ако бе останал ерген. Може би това е най-често повтаряната история на света. А и най-безнадеждната.
Послушах известно време, отговорих с няколко банални фрази и се отправих към Ерна Бьоних, за да й поискам грамофона.
Госпожа Хасе говореше за Ерна само като за „персоната от съседната стая“. Презираше я, защото й завиждаше. Но на мен ми допадаше. Тя не си правеше илюзии за живота и знаеше, че трябва да залягаш, за да уловиш малко от това, което се нарича щастие. Знаеше също, че трябва да се заплаща двойно и тройно. Щастието беше най-несигурното нещо на света и с най-висока цена.
Ерна Коленичи пред куфара си и ми извади няколко плочи.
— Искате ли фокстроти? — попита тя.
— Не — отвърнах аз, — не мога да танцувам.
Тя ме погледна удивена.
— Не можете да танцувате ли? А какво правите, когато излизате?
— Танцувам с бутилката. И то е хубаво.
Тя поклати глава.
— Не бих могла да се сприятеля с мъж, който не умее да танцува.
— Вие се ръководите от строги принципи — отговорих аз. — Но нали имате и други плочи? Неотдавна бяхте пуснали една много хубава — женски глас с някаква хавайска музика…
— Ах, тя е чудесна! „Как съм могла да живея без тебе“, нали?
— Правилно. Какво ли не хрумва на авторите на шлагери! Мисля, че те са единствените романтици, останали на този свят.
Тя се усмихна.
— Защо не? Грамофонът е нещо като албум за посвещения. По-рано хората си пишеха в албумите стихове, а сега си подаряват грамофонни плочи. Когато поискам да си спомня нещо, достатъчно е да сложа плочата от онова време — и всичко оживява отново.
Погледнах към плочите, струпани на пода.
— Ерна, би трябвало да имате цели купища спомени, ако ги измерим с плочите…
Тя стана и приглади назад червеникавата си коса.
— Да — съгласи се Ерна и избута с крак цял куп плочи встрани. — Но бих предпочела един истински спомен…
Разопаковах всичко, което бях купил за вечеря, и го подредих, доколкото умеех. От кухнята не можех да очаквам помощ — отношенията ми с Фрида бяха твърде лоши. Тя, най-многото, би съборила нещо. Но и така не беше лошо, не можех да позная старата си килия в нейния нов блясък. Креслата, лампата, сложената трапеза — усещах как у мене се надига някакво неспокойно очакване.
Излязох, макар че имах повече от час. От време на време в поривите си вятърът обгръщаше сградите. Уличните лампи бяха запалени. Здрачът между къщите — син като море. „Интернационал“ плуваше в него като изоставен военен кораб. Надникнах там.
— Здравей, Роберт! — каза ми Роза.
— Но какво правиш тук? — попитах. — Няма ли да излезеш на обиколка?
— Още е рано.
Алоис се дотътри.
— Едноетажен? — попита той.
— Триетажен — отвърнах аз.
— Втурваш се презглава — вметна Роза.
— Имам нужда, за кураж — казах и обърнах рома.
— Ще посвириш ли? — попита Роза.
Поклатих глава.
— Не ми се иска днес. Много е ветровито, Роза. Какво прави малката?
Тя се усмихна с всичките си златни зъби.
— Да не чуе дяволът, добре е! Утре пак ще ида при нея. Тази седмица печелих добре; старите пръчове вече усещат пролетта. Ще й занеса едно ново палтенце. От червена вълна.
— Червената вълна е последна дума на модата.
— Ти си кавалер, Роби.
— Ако не се заблуждаваш — казах. — Ела, изпий една чашка с мене. Анасонова ракия?
Тя кимна. Чукнахме се.
— Роза, кажи какво всъщност мислиш за любовта? — попитах я. — Ти разбираш от тия работи.
— Любов! Ах, моят Артур — колчем си помисля за този мошеник и колената ми се подсичат. Виж какво, Роби, сериозно да говорим: човешкият живот е твърде дълъг за любовта. Просто твърде дълъг. Това ми обясни моят Артур, когато се запиля. И е прав. Любовта е чудесна. Но за единия от двамата тя винаги е твърде дълга. А другият, който остава сам, стои и гледа втренчено. Втренчва се като побъркан.