— Ясно — казах, — но без любов човек е само някакъв труп в отпуск.
— Направи като мене — отвърна Роза, — създай си едно дете. Тогава ще имаш кого да обичаш и ще си спокоен.
— Не е лошо — казах. — Само това още ми липсваше.
Роза мечтателно поклати глава.
— Колко бой съм яла от моя Артур и въпреки това, ако сега влезе тук, с килнато назад бомбе, човече, стига да си помисля и се разтрепервам!
— Да пием по една за здравето на Артур — предложих аз.
Роза се засмя.
— Да живее пръчът на проститутките! Наздраве!
Изпихме си чашите.
— Довиждане, Роза! Добра сполука тази вечер!
— Благодаря! Довиждане, Роби!
Външната врата хлопна.
— Привет! — каза Патриция Холман. — Дълбоко потънал в мисли?
— Не, съвсем не! Но как сте вие? Здрава ли сте? Какво ви беше?
— Ах, нищо особено. Настинка и лека температура.
Тя съвсем не изглеждаше болна и отслабнала. На против, никога нейните очи не ми се бяха виждали тъй големи и блестящи, лицето й — румено, а движенията й — гъвкави като на стройно, красиво животно.
— Изглеждате великолепно! — казах аз. — Съвсем здрава! Можем да отидем където пожелаем.
— Би било хубаво — отвърна тя. — Но не днес. Днес не мога.
— Не можете ли? — Не проумявах, не отделях поглед от нея.
Тя поклати глава.
— За жалост, не.
Все още не разбирах. Помислих, че е променила решението си и само не иска да вечеря у дома.
— Звъних у вас — каза тя, — за да не идвате напразно, но вече бяхте излезли.
Сега най-сетне разбрах.
— Наистина ли не можете? Цялата вечер ли? — попитах аз.
— Днес не. Трябва да бъда някъде. За съжаление самата аз научих за това едва преди половин час.
— Невъзможно ли е да го отложите?
— Не, изобщо. — Тя се усмихваше. — То е нещо като делово задължение.
Стоях като ударен в главата. Всичко бях предполагал, само това не. Не вярвах нито дума. Делово задължение — нямаше вид на делови човек! Вероятно беше само извъртане. Положително. Какви делови срещи може да има вечер. Такива неща се уреждат преди обед. Пък и за тях хората не се уведомяват едва половин час преди това. Тя просто не искаше, това беше всичко.
Бях разочарован като дете. Едва сега почувствувах с колко радост бях очаквал тази вечер. Ядосвах се на себе си заради собственото си разочарование и не исках тя да го забележи.
— Е, добре — казах, — няма що да се прави. Довиждане!
Тя ме погледна изпитателно.
— Не е толкова бързо. Уговорката ми е за девет часа. Бихме могли да се поразходим. Цяла седмица не съм излизала.
— Добре — казах аз неохотно. Изведнъж се почувствувах уморен и празен.
Тръгнахме по улицата. С настъпването на вечерта небето се бе изяснило и звездите светеха между покривите. Минахме покрай тревна площ, сред която в сянката се виждаха храсти. Патриция Холман се спря. — Люляк — каза тя, — мирише на люляк! Но това е невъзможно, още е и много рано.
— Не усещам — отвърнах аз.
— О, не, мирише! — Тя се наведе над оградата.
— Това е дафне индика, уважаема госпожице — в тъмнината се разнесе груб глас. Някакъв общински градинарски работник с фуражка с месингова табелка себе опрял на едно дърво. Приближи към нас, олюлявайки се слабо. В джоба му лъщеше гърлото на бутилка. — Днес я насадихме — добави той, като хълцаше силно. Там е, отсреща.
— Благодаря — каза Патриция Холман и се обърна към мене. — Все още ли не усещате уханието?
— О, не, сега мирише на нещо — отвърнах аз неохотно. На хубава, стара препечена ракия.
— Отгатнахте! — Човекът в сянката хълцаше силно. Много добре усещах сладостния, тежък мирис, който се разнасяше в кадифената тъмнина, но за нищо на света не исках да го призная.
Момичето се засмя и изопна рамене.
— Колко е хубаво това, след като човек толкова дълго е бил все в стаята! Много жалко, че трябва да тръгвам! Този Биндинг — винаги бърза и винаги в последния момент, — действително би могъл да отложи работата за утре!
— Биндинг ли? — попитах аз. — Имате среща с Биндинг?
Тя кимна.
— С Биндинг и с още някого. Тъкмо този някой е важен в случая. Сериозен, делови ангажимент. Можете ли да си представите?
— Не — отвърнах аз, — не мога да си представя.
Тя се засмя и продължи да говори. Но аз вече не чувах. Биндинг — това ме бе пронизало като мълния. Не мислех, че тя се познава с него много по-отдавна, отколкото с мене. Пред погледа ми се мержелееше свръхестествено голям и, блестящ неговият буик, скъпият му костюм и неговото портмоне. Бедната ми добра, разкрасена стаичка! Какво си въобразявах! Лампата на Хасе, креслата на Залевски! Та тази девойка изобщо не беше за мене! Какво бях аз? Пешеходец, който понякога взема назаем нечий кадилак, глупав гуляйджия, нищо друго! Такива се срещат на всеки ъгъл. Вече си представях как портиерът от „Траубе“ поздравява Биндинг, виждах светли, топли, добре обзаведени зали, цигарен дим и елегантни хора, чувах музика и смях, а за мен — присмех. „Отстъпвай, мислех си, бързо назад! Едно предчувствие, една надежда — какво пък толкова е имало. Безсмислено бе да се впускам в това. Нищо друго, само назад!“