— Бихме могли да се срещнем утре вечер, ако желаете — каза Патриция Холман.
— Утре вечер нямам време — отвърнах аз.
— Или в други ден, или някога през седмицата. За идните дни нямам нищо предвид.
— Трудно ще бъде — казах аз. — Днес получихме една бърза поръчка и вероятно ще се наложи през цялата седмица да работим до късно през нощта.
Това беше лъжа, но не можех да постъпя другояче. Неочаквано у мен се бе наслоил толкова много яд и срам. Пресякохме площада и тръгнахме по улицата покрай гробищата. Забелязах, че откъм „Интернационал“ се приближава Роза. Нейните високи ботинки блестяха. Бих могъл да се отклоня встрани и при друг случай бих го сторил, но сега продължих направо, точно срещу нея. Роза минаваше, без да се вгледа в мене, сякаш бяхме чужди един на друг. Това бе естествено; никое от тези момичета не се обаждаше на познатите си на улицата, ако не бяха сами.
— Добър вечер, Роза — казах аз.
Тя погледна смутена първо мене, после Патриция Холман, кимна бързо и объркана продължи нататък. На няколко крачки подир нея, размахвайки чантичката си, вървеше Фрици със силно начервени устни и полюляващи се бедра. Тя равнодушно гледаше през мен, като през стъкло.
— Здравей, Фрици — казах аз.
Тя наклони глава като кралица и с нищо не издаде учудването си, но когато отмина, долових, че стъпките й станаха по-бързи — искаше да поговори с Роза за случая. Все още можех да свия в някоя странична улица, защото знаех, че и другите ще се зададат — точно сега беше времето за първата голяма обиколка. Но със странна упоритост продължавах да вървя все направо — защо да ги избягвам? Познавах ги много по-добре от девойката до мене с нейния Биндинг и буика му. Тя трябваше да види всичко това спокойно и до основи.
Те всички минаха край дългата редица улични лампи: Вали красавицата — бледна, тънка, елегантна, — Лина с дървения крак, яката Ерна, Мариан Пилето, Марго с червените бузи, сбърканият Кики с кожено палто от катерички и последна Мими, бабата с подутите вени на краката, която изглеждаше като опърпана сова. Поздравявах всички, а когато минахме и край Мамичка до казана с кренвиршите, сърдечно й разтърсих ръката.
— Вие имате много познати тук — каза Патриция Холман след известно време.
— Такива, да — отвърнах аз заинатен.
Забелязах, че Патриция Холман ме изгледа.
— Мисля, че трябва вече да се връщаме — каза тя след известно време.
— Да — отвърнах, — и аз мисля така.
Стояхме пред външната врата.
— Сбогом и приятно прекарване — казах аз.
Тя не отговори. С голям труд откъснах очите си от бутона на звънеца до входната врата и я погледнах. И наистина — не можех да вярвам на очите си, — тя стоеше пред мен и вместо да бъде сериозно сърдита, устните й потрепваха, очите й блестяха, а после сърдечно и безгрижно се засмя; просто ми се присмиваше.
— Дете! — каза тя… — О, боже, какво хлапе сте още!
Гледах я втренчено.
— Е, да — казах тогава, — все пак… — и изведнъж положението ми стана ясно. — Вие навярно ме смятате за идиот, нали?
Тя се засмя. Бързо направих крачка напред и я притеглих здраво към себе си; нека мисли каквото си иска! Косата й докосна бузата ми, лицето й беше близо до моето, усещах слабия дъх на праскова от нейната кожа; тогава очите й се приближиха и аз изведнъж почувствувах нейните устни върху моята уста… Холман бе изчезнала, преди истински да проумея какво стана.
Върнах се и минах покрай казана с кренвирши на Мамичка.
— Дай ми един голям кренвирш — казах сияещ.
— С горчица ли? — попита Мамичка, облечена в чиста, бяла престилка.
— С много горчица!
Ядях кренвирша на крак и поисках Алоис да ми донесе чаша бира от „Интернационал“.
— Човекът е смешна твар, нали, Мамичко? — казах аз.
— Наистина — отвърна тя усърдно. Ето на, вчера спира тук някакъв господин, изяжда два виенски с горчица, а сетне не може да ги плати. Хубава работа, но беше късно, жив човек няма наоколо, какво да го правя, е, случва се, оставих го да си върви. И представи си, днес той дойде и плати виенските, даде ми и пари за почерпка!