— Хубави думи! — отвърнах. — Не искате ли да ни направите за малко честта, уважаема госпожо?
Тя се поколеба. Но любопитството й надделя, може би все пак щеше да узнае неща. Отворих бутилката „Шери“.
По-късно, когато всичко бе утихнало си взех палтото и едно одеяло и по коридора се присламчих до телефона. Коленичих пред масата, на която стоеше апаратът, метнах върху главата си палтото и одеялото, вдигнах слушалката, а с лявата ръка ги придържах отдолу. Така бях сигурен, че никой няма да подслушва. Пансионът Залевски бе с чудовищно дълги, любопитни уши. Имах щастие. Патриция Холман си бе вкъщи.
— Отдавна ли се върнахте от тайнствената среща? — попитах аз.
— Преди час.
— Жалко! Ако знаех…
Тя се засмя.
— Не, нямаше да ви е от полза. Лежа в леглото и пак имам малко температура. Чудесно е, че се върнах рано вкъщи.
— Температура ли? Каква е тази температура?
— Ах, нищо особено. Какво още правихте тази вечер?
— Разговарях с хазайката по световното положение. А вие? Уреди ли се вашата работа?
— Надявам се, че ще се уреди.
В моето укритие стана страшно горещо. Затова, докато слушах девойката, аз повдигах предния край, вдишвах бързо хладния въздух отвън и пак се прикривах, щом започнех да говоря.
— Нямате ли между познатите си някой, който да се казва Роберт? — попитах.
Тя се засмя.
— Мисля, че не…
— Жалко! С удоволствие бих чул как го изговаряте. Не искате ли все пак да опитате?
Тя отново се засмя.
— Само така, на шега, — помолих аз. — Например: „Роберт е магаре“.
— Роберт е хлапе…
— Имате чудесно произношение — казах аз, — Нека опитаме сега с Роби! И така: Роби е…
— Роби е пияница — каза тихият, далечен глас бавно, — а сега трябва да спя, взела съм сънотворно и главата ми вече бучи…
— Добре… лека нощ… спете добре…
Сложих слушалката и отметнах палтото и одеялото. Изправих се и се вдървих. На крачка зад мене стоеше като призрак пенсионираният съветник от Сметната палата, който живееше в стаята до кухнята. Аз изгрухтях гневно нещо.
— Пст! — изсъска той и се ухили.
— Пст! — повторих аз и му пожелах да се намери в ада.
Той вдигна показалец.
— Няма да издам нищо — политически, нали?
— Какво? — казах аз, учуден.
Той смигна.
— Не се безпокойте! И аз се числя към крайната десница. Таен политически разговор, нали?
Схванах.
— Голямата политика! — казах аз и също се ухилих.
Той кимна и пошепна:
— Да живее Негово Величество!
— Трикратно ура! Да живее! — отвърнах аз. — А сега нещо друго: Знаете ли всъщност кой е измислил телефона?
Учуден, той поклати плешивата си глава.
— И аз не зная — казах, — но трябва да е бил чудесен човек…
IX
Неделя. Денят на състезанието. През последната седмица Кьостер тренираше всеки ден. След това вечер до късно през нощта ние преглеждахме Карл — до най-малкото винтче, — смазвахме го и го поддържахме идеално. Сега седяхме в склада за резервни части и чакахме Кьостер, който бе отишъл на площада, откъдето щеше да стартира.
Събрали се бяхме всички: Грау, Валентин, Ленц, Патриция Холман и главно Юп. Юп в комбинезон, със състезателски очила и шапка. Той беше балансьорът на Кьостер, защото бе най-лек. Във всеки случай Ленц бе имал известни колебания. Твърдеше, че огромните щръкнали уши на Юп оказвали много голямо съпротивление на въздуха; колата или щяла да изгуби двадесет километра от скоростта си, или да се превърне в самолет.
— А защо собствено са ви дали английско име? — попита Готфрид Патриция Холман, която седеше до него.
— Майка ми беше англичанка. И тя се казваше така. Пат.
— Ах, Пат. Това е друго нещо. Произнася се много по-лесно.
Той извади една чаша и бутилка.
— И тъй, за доброто другарство, Пат. Казвам се Готфрид.
Стоях втренчен в него. Докато аз все още търсех обръщение, той, без да му мигне окото, посред бял ден направи такава стъпка! А тя дори се смееше и наистина почна да го нарича Готфрид.
Но неговото държане не беше нищо в сравнение с това на Фердинанд Грау. Той беше съвсем полудял и не я изпущате от очи. Рецитираше гръмки стихове и заяви, че трябвало да я рисува. Действително се сви на един сандък и почна да рисува.
— Слушай, Фердинанд, бухал стар мъртвешки — казах аз и му отнех блока, — не кацай сред живи хора. Остани си край гробището. И говори само на най-общи теми. Твърде чувствителен съм към всичко, което се отнася до момичето.
— После ще изпиете ли с мене останките от лелята на наследника-гостилничар?
— Дали всичко — не зная. Но един крак — сигурно.