Ленц сновеше напрегнат. Аз сдъвках една цигара на каша, Патриция Холман душеше въздуха като жребче в ранно утро. Само Валентин и Грау седяха тихо и се грееха на слънце.
Машините отново се приближиха с грохотен пулс и профучаха край трибуните. Взирахме се в Кьостер. Той поклати глава; не искаше да сменя гуми. Когато пак мина покрай нас, бе позастигнал другия. Сега караше почти до задното колело на третия. Така се гонеха бясно по безкрайната отсечка.
— Проклятие! — Ленц отпи глътка от бутилката.
— Той е подготвен — казах на Патриция Холман; — да избързва на завоите е негова особеност.
— Ще пийнете ли от бутилката Пат? — попита Ленц.
Изгледах го гневно. Издържа погледа ми, не трепна.
— По-добре с чаша — каза тя. — Още не съм се научила да пия от бутилка.
— Личи си! — Готфрид посегна към чашата. — Грешки на модерното възпитание.
При следващите обиколки колите се бяха поотдалечили една от друга. Водеше Браумюлер. Първите четири постепенно извоюваха триста метра преднина. Кьостер изчезна зад трибуната едновременно с третия; бяха редом. После колите пак забучаха насам. Скочихме на крака. Къде бе останала третата? Ото метеше сам подир другите двама. Ето, най-сетне прогърмя и третият. Прокъсани задни гуми. Ленц се хилеше злорадо. Колата спря пред съседната кабина. Грамадният монтьор проклинаше. Една минута по-късно машината отново бе в действие.
Следващите обиколки не промениха нищо в класирането. Ленц отмести встрани контролния часовник и взе да смята.
— Карл още има резерви — оповести след това той.
— Боя се, че другите също имат — казах аз.
— Невернико! — хвърли ми той унищожителен поглед.
И в предпоследната обиколка Кьостер клатеше глава. Искаше да рискува и да не сменя гумите. Още не беше толкова горещо, че да не издържат. Над широката арена и трибуните като огромна стъклено-прозрачна твар легна трескава напрегнатост, когато настъпи финалният кръг на борбата.
— Хванете всички нещо дървено! — казах аз и сграбчих дръжката на един чук. Ленц хвана главата ми. Отблъснах го. Той се ухили и се улови за бариерата.
Идейки насам, трясъкът премина в бучене, бученето — във вой, воят — в гръм, във високо, пронизително пеене на колите, които летяха на най-големи обороти. Браумюлер взе завоя отвън, подире му профуча вторият, задните колела вдигаха прах и пращяха и той се провря навътре, много по-навътре, вероятно искаше да го задмине, като вземе завоя отдолу.
— Погрешно! — извика Ленц. — И ето че Кьостер се стрелна подир втория със свистене, колата се изкачи до крайния ръб, за миг се вкаменихме — струваше ни се, че той ще излети навън, но тогава моторът изрева и завоят бе взет.
— Мина завоя с пълен газ! — извиках аз.
Ленц кимна.
— Лудост!
Надвесихме се над бариерата, тръпнещи от напрежение да разберем дали е успял. Качих Патриция Холман на сандъка с инструментите.
— Така ще виждате по-добре. Опрете се на рамото ми. Внимавайте, на завоя той ще спипа и другия.
— Настига го! — извика тя. — Задмина го!
— Сега гони Браумюлер! Боже мой, свети Моисей! — извика Ленц, — наистина го задмина и вече гони Браумюлер.
С трясък трите коли изскочиха от завоя и се приближиха; подлудели, ние викахме. И Валентин, и Грау с дълбокия бас се присъединиха към нас. Кьостер бе успял в безумния си опит, при завоя изпревари втория, вземайки го отвън, тъй като оня бе пресметнал погрешно и след като беше свил рязко навътре, изгуби скорост. Сега Кьостер връхлиташе като ястреб на Браумюлер, който изведнъж се оказа само на двадесет метра пред него и явно имаше повреда в свещите.
— Дръж, Ото! Дай му да разбере! Счупи тази орехотрошачка! — ревяхме ние и му махахме.
Колите изчезнаха в последния завой. Ленц се молеше на глас за помощ на всички богове на Азия и Южна Америка и размахваше амулета си. И аз извадих моя.
Патриция Холман се опираше на рамото ми, съсредоточена, издала напред глава като дървена фигура от носа на кораб-галеон.
Ето че отново се показаха. Моторът на Браумюлер все още „плюеше“, час по час прекъсваше. Затворих очи, Ленц се обърна с гръб към пистата — искахме да омилостивим съдбата.
Един вик ни накара да се обърнем отново. Успяхме да видим как Кьостер финишира с преднина от два метра.
Ленц пощуря. Запрати инструмента на земята и се вдигна на ръце върху гумата.
— Какво казахте преди? — ревна той към монтьора с херкулесовска фигура, когато отново застана на крака. — Таратайка ли?
— Я не ми квакай! — отвърна монтьорът мрачно. И за пръв път, откакто го познавах, Последният романтик не изпадна в ярост от нанесената му обида, а цял се затресе от смях, сякаш страдаше от болестта Светивитово хоро.