— Самохвалко!
Не се вълнувах от това, че някой от останалите наистина би могъл да предприеме нещо; помежду ни то беше недопустимо. Но не бях съвсем сигурен как стои работата с Патриция Холман, не бе изключено някой от другите да й харесва необикновено. Съвсем малко се познавахме, за да бъдех сигурен. А и кога ли човек би могъл да бъде сигурен?
— Искате ли да се измъкнем незабелязано? — попитах аз. Тя кимна.
Вървяхме по улиците. Беше влажно. Над града бавно падаше мъгла, зелена и сребриста. Улових ръката на Пат и я пъхнах в джоба на палтото си. Дълго време вървяхме така.
— Уморена ли си? — попитах аз.
Тя поклати глава и се усмихна.
Посочих кафенетата, край които минавахме.
— Да влезем ли някъде?
— Не. Не отново в заведение.
Продължихме да вървим, стигнахме до гробищата. Те бяха като тих остров сред каменния поток на къщите. Дърветата шумяха. Короните им вече не се виждаха. Потърсихме празна пейка и седнахме.
Пред нас уличните лампи, очертаващи тротоара, имаха оранжеви ореоли. С все по-плътно диплещите се мъгли започваше голямата приказка на светлината.
Майски бръмбари, зашеметени, падаха от липите, кръжаха около лампите и тежко се блъскаха във влажните стъкла. Мъглата преобразяваше всичко, извисяваше го и го откъсваше, отсрещният хотел вече плуваше над черното огледало на асфалта като океански параход с осветени кабини, сивата сянка на църквата зад него — се бе превърнала в призрачен кораб с платна и високи мачти, които се губеха в сиво-червената светлина, а сега и шлеповете на къщите почваха да плуват, да се носят…
Мълком седяхме един до друг. Мъглата правеше всичко недействително; и нас самите. Погледнах момичето, в неговите широко отворени очи блестеше светлината на лампата.
— Ела — казах аз, — ела по-близо до мен, иначе мъглата ще те отнесе…
Пат обърна лице. Тя се усмихваше, устните й едва откриваха блестящи зъби, очите, широко отворени, бяха насочени към мен, но ми се струваше, че съвсем не ме вижда, сякаш се усмихваше на нещо отвъд мен, в сивите и сребърни потоци, сякаш бе призрачно докосната от люлеенето на върхарите, от влажните струи надолу по стволовете, сякаш долавяше някакъв смътен, беззвучен призив отвъд дърветата, отвъд света, като че ли незабавно трябваше да стане и да тръгне през мъглата, безцелно и, неотклонно да следва неясния и тайнствен зов на земята и на живота.
Никога няма да забравя този лик. Никога няма да забравя как след това се склони към мене и как придоби особен израз, как неусетно се изпълни с нежност и мекота, с някакво сияйно безмълвие, сякаш разцъфваше — никога няма да забравя как устните на Пат се устремиха към моите, как очите й се приближиха до моите, как бяха съвсем близо и ме гледаха, питащи, сериозни, големи и лъчисти — и как после се притвориха бавно, като че ли се отдаваха…
Мъглата се диплеше валмо подир валмо. Надгробните кръстове стърчаха бледни сред нея. Наметнах палтото си върху двама ни. Градът беше потънал. Времето — мъртво…
Дълго седяхме така. Постепенно вятърът задуха по-силно и в сивия въздух пред нас се залюшкаха сенки. Чувах скриптене на стъпки и сподавен говор. След това — приглушено дрънкане на китари. Вдигнах глава. Сенките се приближаваха, превърнаха се в тъмни фигури и се събраха в кръг. Тишина. И изведнъж гръмна песен: „Исус, Исус търси и теб…“
Рязко се изправих и се вслушах. Какво ставаше там? На луната ли бяхме? Това беше истински хор — двугласен женски хор…
„Грешнико, грешнико, стани…“ — проехтя над гробищата в ритъма на военен марш…
Втренчих се в Пат.
— Не мога да проумея — казах аз.
— „Ела, разкай се на колене…“ — се носеше вече в по-жив ритъм.
Изведнъж разбрах. — Мили боже! Армията на спасението!
„Не давай воля на греха…“ — предупреждаваха отново сенките във възходяща кантилена.
В кафявите очи на Пат се появиха искрящи светлинки. Устните й потръпваха, раменете и трепереха.
Песента неудържимо отиваше към фортисимо:
— Тихо, гръм да ви удари! — ненадейно изрева един гневен глас из мъглата.
Момент смутна тишина. Но Армията на спасението беше свикнала с такива терзания. Хорът веднага продължи още по-силно: „Какво ще правиш сам в света…“ — жалеше сега той едногласно.
— Натискачи, проклети да сте! — проръмжа гневният глас. — И тук ли човек няма спокойствие?
„Сатаната те изкушава навред…“ — прогърмя в отговор.
— По-добре той да ме изкушава, отколкото вие, смахнати дъртуши! — чу се веднага отговор от мъглата.