Прихнах да се смея. Пат също не можеше да се владее вече. Тресяхме се от смях пред този двубой сред гробищата. На Армията на спасението беше известно, че пейките тук бяха убежище за влюбени двойки, които нямаше къде да бъдат самички сред глъчката на града. Ето защо бе замислила голямо начинание. Предприела бе неделен поход за спасяване на души. Набожно, доверчиво и високо необработените гласове крещяха своя текст. Китарите им пригласяха със силно дрънкане.
Гробището се оживи. В мъглата се разнесоха кикот и подвиквания. Изглежда, всички пейки бяха заети. Самотният бунтовник в името на любовта имаше огромен незрим приток от съмишленици. Формира се протестен хор. Сред пеещите трябва да бяха и бивши войници, които се вълнуваха от маршова музика, защото след малко с пълна сила зазвуча незабравимата песен: „Във Хамбург бях аз и видях цъфтящия свят.“
„Престани да бъдеш грешник закоравял!“ — още веднъж пронизително запя хорът на аскетите, защото Армията на спасението бе обзета от най-голяма тревога, широкополите шапки, се тресяха силно.
Но злото победи. „Името си аз не мога да ти кажа… — отекна мощно в груби гърла, — аз момиче съм, което се продава за пари…“
— Време е да тръгваме — казах на Пат. — Зная тази песен. Тя е от няколко строфи, които стават все по-остри. Да се махаме оттук!
Отново бяхме сред града, сред писъци на автомобилни сирени и шум от колела. Но той още бе във властта на магията. Мъглата превръщаше автобусите в големи приказни животни, леките коли в пълзящи светли котки, а витрините — в пещери на пъстротата и хаоса.
Минахме по улицата край гробището и прекосихме увеселителния площад. Във влажната здрачевина люлките се издигаха като кули, от които струи музика и блясък, дяволското колело искреше в пурпур, злато и смях, а лабиринтът се мержелееше сред пламъци.
— Благословен лабиринт! — казах аз.
— Защо? — попита Пат.
— Нали веднъж бяхме заедно там…
Тя кимна.
— Имам чувството, че е било безкрайно отдавна.
— Да влезем ли още веднъж?
— Не — казах аз. — Сега не. Искаш ли да пиеш нещо?
Тя поклати глава. Изглеждаше чудесно. Мъглата беше като лека омара и я правеше още по-лъчезарна.
— Не си ли уморена? — попитах Пат.
— Не, още не.
Стигнахме до бараките за игра с гривни и куки. Пред тях бяха окачени карбидни лампи с бяла, искряща светлина. Пат ме погледна.
— Не — казах аз, — днес няма да хвърлям. Ни една халка, дори да биха ми предложили като печалба избата с ракиите на Александър Велики.
Продължихме по-нататък през площада и градския парк.
— Тук някъде трябва да има дафне индика — каза Пат.
— Да, мирисът се носи далеч над тревите. Ясно се усеща. Или не?
Пат ме погледна.
— О, да — каза тя. — Трябва да е цъфнала вече. Целият град ухае.
Внимателно се огледах наляво и надясно за празна пейка. Но дали причината бе в дафне индика, в неделния ден или в нас, не открих ни една. Всички бяха заети. Погледнах часовника. Минаваше полунощ.
— Ела — казах аз — да идем у дома, там ще сме сами.
Пат не отговори, но тръгнахме. При гробището видяхме нещо неочаквано. Армията на спасението бе получила подкрепления. Хорът се състоеше от четири редици певци. Не само от сестри, вече и две редици братя в униформа се бяха появили. В момента не на два гласа и не пискливо, а на четири песента ехтеше като орган. В такт на валс над надгробните паметници се лееше: „Йерусалиме небесен…“
Противниците не се чуваха. Те бяха пометени.
— Настойчивост — обичаше да повтаря моят ректор Хелерман, — упоритостта и трудолюбието са по-силни от стихийността и гениалността…
Отключих вратата. За миг се поколебах. Сетне за палих светлината. Дългият тесен коридор се проточи жълт и неприятен.
— Затвори очи — казах тихо на Пат, — гледката е за хора със здрави нерви. — Изведнъж я взех на ръце и тръгнах бавно, с обичайната си стъпка, сякаш бях сам, покрай куфарите и примусите, и стигнах до моята стая.
— Ужасно, нали? — казах аз смутен; като се взирах в плюшената гарнитура пред нас. Да, сега ми липсваха брокатените кресла на госпожа Залевски, килимът, лампата на Хасе…
— Не е толкова ужасно — каза Пат.
— О, не, о, не — отвърнах аз и отидох при прозореца. — Но поне гледката е хубава. Искаш ли да преместим креслата до прозореца?
Пат обикаляше стаята.
— Съвсем не е лошо. Преди всичко е приятно топло.
— Студено ли ти е?
— Обичам топлината — каза тя и леко вдигна рамене. — Не обичам студ и дъжд. Не ми понасят.
— Небеса! И през цялото време седяхме вън на мъглата…
— Затова пък, сега е толкова хубаво тук…
Тя се поразкърши и отново тръгна из стаята с красива походка. Бях твърде смутен и бързо се огледах слава богу, нямаше разхвърляни много работи. Само с едно извиване на крака тикнах навътре под леглото прокъсаните си домашни пантофи.