Застанала пред гардероба, Пат гледаше нагоре. Върху него бе поставен старият куфар, подарен ми някога от Ленц. Беше пъстро облепен с етикети от неговите авантюристични странствувания.
— Рио де Жанейро — четеше тя, — Манаос, Сантяго, Буенос Айрес, Лас Палмас…
Пат тикна назад куфара и се приближи до мен.
— Бил си по всички тия места?
Промърморих нещо. Тя улови ръката ми.
— Ела, разправи ми, разкажи ми за всички тези градове; трябва да е чудесно да пътуваш толкова надалеч…
А аз? Аз я гледах пред себе си, красива, млада, пълна с очакване пеперуда, по някаква щастлива случайност прилетяла в моята овехтяла, жалка стая, в моя незначителен, безсмислен живот, при мен и все пак не при мен — само едно дихание и тя би могла да се вдигне и отлети; укорявайте ме, проклинайте ме — аз нямах сила да изрека „не“, не можех да кажа, че никога не съм бил по ония места, в този момент не…
Стояхме до прозореца, мърлата се кълбеше и прииждаше към стъклата, а аз долавях: зад нея отново дебне премълчаното, скритото, отминалото, влажните дни на ужаса, пустотата, нечистотията, дрипите на едно изтляващо битие, безпътицата, обърканите напъни на един безцелно прошумял живот; а тук, пред мен, в сянката, изумително близо — леката ръка, немислимото присъствие, топлината, ясният живот; аз трябваше да го задържа, да го завоювам…
— Рио — казах аз, — Рио де Жанейро — пристанище като приказка. В седем дъги се вие морето край залива, а градът се извисява над него бял и блестящ… — Започнах да разказвам за горещи градове и безбрежни равнини, за жълтите тинести води на реките, за трептящи в зрак острови и крокодили, за горите, прорязвани от шосетата, за крясъците на ягуарите нощем, когато речният кораб се плъзга сред мирис на ванилия, задух, ухание на орхидеи, разложение и тъмнина. За всичко това бях слушал от Ленц, но сега едва ли не ми се струваше, че аз самият съм бил там — така чудно се смесваха спомени и копнеж по далечното с желанието да прибавя малко лъскавина към незначителността и тъмния хаос на моя живот, за да не изгубя това непонятно красиво лице пред себе си, тази неочаквана надежда, този ощастливяващ цъфтеж, за които сам аз бях твърде недостоен. Някога по-късно можех да обясня всичко това, по-късно, когато щях да бъда нещо повече, когато всичко станеше по-сигурно, по-късно, но не сега… — Манаос — произнасях аз, — Буенос Айрес — и всяка дума беше молба и заклинание…
Нощ. Навън заваля. Капките падаха безшумно и меко. Те вече не чукаха както преди месец, когато срещаха само клоните на липите; сега шептяха леко и се плъзгала по младите гъвкави листа, притискаха се о тях и се стичаха — мистичен празник и един тайнствен стремеж към корените, от които щяха да се изкачат отново нагоре и самите те да се превърнат в листа, които в пролетните нощи също щяха да очакват дъжда.
Настанала бе тишина. Уличният шум бе замрял; светлината на самотна улична лампа трепкаше по тротоара. Нежните листа на дърветата, осветявани отдолу, изглеждаха почти бели, едва ли не прозрачни, а короните им бяха като блестящи, светли корабни платна…
— Чуваш ли дъжда, Пат…
— Да…
Тя лежеше до мене. Косите й се открояваха на белите възглавници. Лицето изглеждаше много бледо в сянката на косите. Едното й рамо бе открито, блестеше под някакъв зрак като матов бронз, а една тясна ивица светлина падаше и върху ръката.
— Погледни само… — каза Пат и вдигна длани.
— Струва ми се, че ги осветява лампата отвън — казах аз.
Тя се изправи. Сега и лицето й беше сред сияние, то обгръщаше раменете и гърдите й, жълто като пламъка на восъчни свещи, изменяше се, сливаше се в едно, ставаше оранжево, сини кръгове, блещукаха в него, а после изведнъж зад Пат изплува топла червена светлина, вдигна се по-нависоко и пропълзя бавно по тавана на стаята.
— Това е рекламата за цигари отсреща.
— Виждаш ли колко е хубава стаята ти? — каза тя.
— Хубава е, защото ти си тук — казах аз. — Тя никога вече няма да бъде предишната, тъй както ти си била тук.
Пат коленичи в леглото, цялата сред струите на бледа синя светлина.
— Но… — каза тя — аз ще идвам често тук, често.
Лежах неподвижно и я гледах. Виждах всичко като в някакъв нежен, ясен сън; бях отпуснат, морен, спокоен и много щастлив.
— Колко си красива така, Пат! Много по-красива, отколкото в каквото и да е било облекло.
Тя се усмихна и се сведе над мене.
— Ти трябва да ме обичащ Роби, много! Не зная какво бих правила без любов! — Очите й не се отклоняваха от мен. Лицето й бе много близо до моето. То беше развълнувано, откровено, пълно със страстна сила. — Ти трябва да ме държиш здраво — шептеше тя. — Имам нужда от някого, който да ме държи здраво. Иначе ще падна. Страхувам се.