— Не ми изглеждаш боязлива — отвърнах аз.
— О, не. Само си давам вид на безстрашна. Често ме обзема страх.
— Ще те държа здраво — обещах аз, все още в този недействителен сън наяве, в това витаещо светло съновидение. — Ще те държа здраво толкова, колкото е потребно, Пат. Сама ще се удивиш.
Тя хвана лицето ми с две ръце.
— Наистина ли?
Кимнах. По раменете й проблясваха зелени отражения като в дълбока вода. Улових ръцете й и я притеглих към себе си — една вълна, светеща, дишаща мека вълна, която се вдигаше и заливаше всичко.
Пат спеше на ръката ми. Пробуждах се често и я гледах. Мислех, че нощта ще трае цяла вечност. Носехме се някъде, отвъд времето. Всичко беше станало така бързо, че аз още не бях в състояние да го проумея. Не успявах да вникна в това, че някой може да ме обича. Естествено разбирах, че мога да бъда много добър другар за някой мъж; но не ми беше ясно за какво една жена би могла да ме обича. Смятах, че навярно е допустимо само в тази нощ и вярвах, че когато се събудим, всичко ще е отминало.
Тъмнината вече сивееше. Лежах съвсем неподвижно. Ръката ми под главата на Пат бе изтръпнала, не я усещах вече. Но не помръдвах. Едва когато Пат се обърна насън и се отпусна на възглавницата, можах да изтегля ръката си. Станах съвсем тихо, измих си безшумно зъбите и се избръснах. Сложих си и малко одеколон — в косата и на тила. Странно бе — в беззвучието сред сивата стая, с тия мисли и с тъмните силуети на дърветата отвън.
Когато се обърнах, видях, че Пат бе отворила очи и ме наблюдаваше. Сепнах се.
— Ела — каза тя.
Отидох при нея и седнах на леглото.
— Истина ли е всичко? — казах аз.
— Защо питаш?
— Не знам. Може би поради това, че настъпва утро.
Развиделяваше се.
— А сега ми подай нещата — каза Пат.
Вдигнах от пода финото копринено бельо. Беше леко и толкова малко! Държах го в ръка. И тук има различие — мислех си. Който носи такова бельо, трябва да е съвсем друг човек. Никога не бих могъл да разбера това, никога.
Подадох нещата на Пат. Тя обви с ръка шията ми и ме целуна.
Сетне я заведох у дома й. Почти не говорехме. Вървяхме един до друг в сребристото утро. Млекарските коли трополяха по паважа, вестникарите разнасяха вестниците. Пред някаква къща седеше стар човек и спеше. Брадичката му трепереше, като че ли вече не можеше да се държи неподвижно. Покрай нас минаваха велосипедисти с пълни кошници кифли. Уханието на топъл пресен хляб изпълваше улицата. Високо над нас в синьото небе се носеше самолет.
— А днес? — попитах Пат пред вратата. Тя се усмихна. — В седем? — попитах отново.
Пат съвсем не изглеждаше уморена. Беше бодра, като че беше спала дълго. Целуна ме за сбогом. Стоях пред къщата, докато видях, че лампата в нейната стая светна.
Тогава си тръгнах. По пътя ми хрумваха много неща, които би трябвало да й кажа, много красиви думи. Бавно вървях по улиците и в ума ми се въртеше всичко, което бих могъл да кажа и да направя, ако не бях такъв, какъвто съм. След това отидох в халите. Колите със зеленчук, месо и цветя бяха вече пристигнали. Знаех, че за същите пари тук се купуваха три пъти повече цветя, отколкото в магазините. За всичките пари, които имах още у себе си, взех цветя, лалета. Изглеждаха великолепно, бяха съвсем свежи, с капки вода в чашките си. Получи се огромен букет, едва се обхващаше с ръка. Продавачката ми обеща да го изпрати на Пат в единадесет часа. Тя се усмихна, като ми обеща това, и добави още букетче теменужки.
— Най-малко две седмици ще им се радва дамата — каза тя. — Само от време на време да слага един пирамидон във водата.
Кимнах и й дадох парите. Сетне бавно поех към къщи.
X
В работилницата фордът беше готов. Нямахме никаква нова работа. Налагаше се да предприемем нещо. Заедно с Кьостер отидохме на една публична разпродажба. Искахме да купим едно такси, за което щеше да се наддава там. Такситата винаги можеха да се препродадат доста добре.
Залата, в която се извършваше разпродажбата, бе в една вътрешна къща някъде в северната част на града. Освен таксито се разпродаваха и куп други неща. Част от тях бяха на двора. Легла, разклатени маси, позлатен кафез с папагал, който викаше: „Помага бог, мили!“, един настолен часовник, книги, шкафове, стар фрак. Кухненски столове, съдове — цялата бедната, упадъкът на едно рушащо се битие.
Пристигнахме много рано; човекът, който щеше да води наддаването, още не беше дошъл.