Обикалях и се ровех между изложените вещи, разгърнах и някои от книгите — изпокъсани от четене евтини екземпляри от гръцки и латински класици с много ръкописни бележки по полетата. По избелелите, опърпани страници вече нямаше стиховете на Хораций и песните на Анакреон, а само викът на нищетата и безизходността на един загубен живот. За човека, комуто са принадлежали книгите, те са били заслон и той ги е пазил до последния момент; оня, който ги е дал тук за разпродажба, е стигнал до края.
Кьостер надникна през рамото ми.
— Тъжна работа, нали?
Кимнах и му посочих другите неща.
— Това също, Ото. Кухненски столове и гардероби не се носят на търг от добро.
Отидохме при колата, оставена в ъгъла на двора. Лакът й беше попукан и издраскан, но колата — чиста дори и под калниците. Набит мъж с широки, увиснали ръце стоеше наблизо и ни гледаше безучастно.
— Прегледа ли машината? — попитах Кьостер.
— Вчера — каза той. — Доста раздрънкана, но безукорно поддържана.
Кимнах.
— Видимо е така. Колата е мита и тази сутрин, Ото. И положително не от този, който ръководи разпродажбата.
Кьостер поклати глава и погледна насреща към набития човек.
— Трябва да е собственикът. И вчера стоеше тук и чистеше колата.
— По дяволите! — казах аз. — Клетникът изглежда като прегазена куче.
Някакъв млад човек прекоси двора и спря при колата. Носеше палто с колан и беше неприятно дързък.
— Това трябва да е бричката — каза той колкото на нас, толкова и на човека и почука с бастуна си по капака на мотора. Видях как в очите на човека нещо трепна. — Не е беда, не е беда — каза, предпазвайки се от обвинение надутият човек с колана, — лакът така и така пет пари не струва. Достопочтена таратайка. Всъщност мястото й е в музея, нали? — Засмя се гръмко на собствената си шега и ни погледна в очакване на одобрение. Не се засмяхме. Той се обърна към собственика. — Е, колко искате за тази антика?
Човекът преглътна и замълча.
— Колкото за старо желязо, а? — изврещя младежът в блестящо настроение и отново се обърна към нас. — Господата също ли се интересуват? — А с понижен глас добави: — Бихме могли да се споразумеем как да обърнем търга. Да наддаваме колкото за лула тютюн и да си поделим печалбата. Защо без нужда да хвърляме пари в шепите на хората? Впрочем аз съм Гуидо Тис от „Аугека“.
Той размаха бамбуковото си бастунче и ни смигна заговорнически и с непоколебимо спокойствие. За този двадесет и пет годишен червей няма никакви тайни, помислих си ядосан, тъй като ми бе жал, за мълчаливия човек до колата, и казах:
— Не би трябвало да се наричате Тис.
— Нима? — каза той поласкан. Явно бе свикнал с комплименти заради своето усърдие.
— Да, да — продължих аз. — Сополанко би трябвало да се казвате. Гуидо Сополанко!
Той отстъпи назад.
— Е, да — рече най-после, — двама срещу един…
— Ако е това — казах, — готов съм да застана срещу вас един на един, където пожелаете.
— Благодаря — отвърна Гуидо ледено, — наистина благодаря! — И се оттегли.
Набитият човек със смутеното лице стоеше така, сякаш нямаше никакво отношение към всичко това, и се взираше в колата.
— Не би трябвало да я взимаме, Ото — казах аз.
— Тогава ще я купи този непълнозъб бозайник, броненосецът Гуидо — отвърна Кьостер. — Чие не можем да помогнем на човека.
— Така е — съгласих се, — но въпреки това… тук се крие нещо…
— Къде ли днес не се крие нещо, Роби? Вярвай ми, за човека е дори по-добре, че ние участвуваме. Така може би той ще получи малко повече за колата. Но ти обещавам: ако този броненосец не наддава и аз няма да наддавам.
Водещият разпродажбата пристигна. Бързаше, видимо имаше много работа. Всеки ден на десетки места се извършваха публични разпродажби. С плавни жестове той взе да обявява за наддаване жалките дреболии. Притежаваше студения хумор и деловитостта на човек, който всекидневно се сблъсква с бедността, без сам да е засегнат от нея.
Вещите се продаваха за по няколко пфенига. Повечето ги купуваха неколцина търговци. Те само нехайно вдигаха единия си пръст, когато разпродаващият им отправяше поглед, или поклащаха глава. Ала понякога погледа на водещия разпродажбата следяха и чифт други очи — от някое тъжно женско лице, очи, които, пълни с надежда и страх, приемаха знака на търговците като божия повеля.
В наддаването за таксито участвуваха трима души — пръв Гуидо: триста марки. Срамно предложение. Набитият човек се бе приближил. Той движеше беззвучно устни. Изглеждаше така, като че сам желае да наддава. Но ръката му се отпусна. Той отстъпи назад. Следващото предложение беше четиристотин марки. Гуидо повиши на четиристотин и петдесет. Настъпи пауза. Водещият разпродажбата се засуети: