— Никой ли не предлага повече? Първи път… втори път… — Човекът до таксито стоеше с широко отворени очи и склонена глава, сякаш очакваше удар в тила.
— Хиляда! — каза Кьостер. Аз го погледнах. — Струва три — прошепна той. — Не мога да понеса, ще погубят човека.
Гуидо ни правеше отчаяни знаци. Сега, когато на преден план излизаше сделката, беше забравил Сополанкото.
— Хиляда и сто — изврещя той и ни намигна. Ако имаше на гърба си още едно око и с него би намигнал.
— Хиляда и петстотин — извика Кьостер.
Водещият разпродажбата се въодушеви. Танцуваше наоколо със своето чукче като капелмайстор. Това бяха други цифри — не вече две марки, две марки и петдесет, както преди.
— Хиляда петстотин и десет — заяви Гуидо изпотен.
— Хиляда и осемстотин — каза Кьостер.
Гуидо посочи към челото си и се отказа. Водещият подскачаше. Неочаквано си спомних за Пат.
— Хиляда осемстотин и петдесет — казах аз някак неволно. Изумен, Кьостер обърна глава. — Петдесетте добавям аз — изрекох бързо. — Има смисъл — за предпазливост.
Той кимна.
Водещият разпродажбата ни отсъди колата. Кьостер плати веднага.
— Хубава работа! — каза Гуидо, който не можеше да се сдържи и пак бе пристъпил до нас, като че ли нищо не бе имало помежду ни. — За хиляда марки бихме могли да вземем количката. Третия можехме да изключим веднага.
— Помага бог, мили! — извика тенекиен глас зад него.
Това беше папагалът в позлатения кафез, на когото сега идваше ред.
— Сополанко — добавих аз.
Гуидо изчезна, вдигайки рамене.
Отидох при човека, комуто принадлежеше колата.
Сега редом с него стоеше една бледа жена.
— Да… — казах аз.
— Зная вече… — отвърна той.
— Предпочитахме да не наддаваме, но тогава бихте получил още по-малко.
Той кимна, като преплиташе ръце.
— Колата е добра — каза той изведнъж бързо и недоизричайки думите от припряност, — колата е хубава, струва си парите, положително, не сте дали повече, работата не беше в колата, положително не, то е… то беше…
— Зная, зная — казах аз.
— Никакви пари няма да получим — каза жената. — Всичко ще иде…
— Пак ще ги спечелим, майко — каза мъжът. Пак ще ни тръгне. — Жената не отговори. — При включване от първа на втора скорост стърже — каза мъжът, — но това не е дефект. Така правеше и когато беше още нова. — Той стоеше тук и говореше тъй, сякаш ставаше дума за дете. — Три години я карахме и никога не сме имали някаква повреда. Само че… първо аз се разболях, а после един ме извози… един приятел…
— Един мошеник — вмъкна жената с израз на твърдост.
— Стига, майко — каза мъжът и я погледна. — Пак ще изплувам. Нали, майко?
Жената не отвърна. Мъжът бе облян от пот.
— Дайте ми адреса си — каза Кьостер, — може би някога ще ни потрябва шофьор.
Мъжът старателно написа адреса си със своите тежки, почтени ръце. Погледнах Кьостер; и двамата знаехме, че трябваше да стане чудо, за да го потърсим. А чудеса вече нямаше. Най-много да дойдеше някое за зло.
Мъжът говореше ли, говореше — като в треска. Разпродажбата бе приключила. В двора останахме само ние. Той ни даваше съвети как да боравим през зимата със стартера. И все опипваше колата. После замлъкна.
— Хайде ела, Алберт — каза жената.
Ръкувахме се с тях. Те тръгнаха. Почакахме, докато отминат. Тогава запалихме колата.
При изхода видяхме една дребна, стара жена. Държеше в ръце кафеза с папагала и се бранеше от няколко деца. Кьостер спря.
— Къде отивате — попита я той.
— Ах, боже мили, но аз нямам пари за такси — отвърна тя.
— Пари не са необходими — каза Ото. — Днес имам рожден ден и возя безплатно.
Жената недоверчиво стискаше кафеза.
— Ала по-късно ще излезе, че все пак трябва да платя нещо.
Успокоихме я и старицата се качи.
— Но защо купи папагала, бабо? — попитах я, когато слизаше.
— За вечер — отвърна тя. — Смятате ли, че храната е скъпа?
— Не — казах, — но как така за вечер?
— Нали може да говори! — додаде тя и ме погледна със светли, старчески очи. — Сега ще си имам поне някой, който говори.
— Ах, така ли… — казах аз.
Подир обед хлебопекарят дойде да си вземе форда. Той изглеждаше пожълтял и ядосан. Бях сам на двора.
— Харесва ли ви цветът? — попитах го аз.
— Да, цветът да — каза той, като гледаше колата с някакво раздвоение.
— Гюрукът стана много хубав.
— Вижда се…
Той се навърташе край мен, сякаш не можеше да реши да си тръгне. Очаквах, че ще се опита да изкопчи нещо безплатно: крик, пепелница или друго.