— Да видите само пържените картофи! Бързо, иначе най-хубавото ще отиде!
В същия момент още една кола забръмча насам. Не се помръдвахме, сякаш бяхме пуснали корени. Това беше буикът. Спря рязко до Карл.
— Хайде! — каза Ленц.
Вече неведнъж бяхме имали сбивания за подобни неща.
Мъжът слезе. Беше едър и пълен, носеше широк, кафяв реглан от камилска вълна. Погледна с досада към Карл, после свали дебелите си жълти ръкавици и пристъпи към нас.
— Модел ли е вашата кола? — попита той Кьостер, който беше най-близо до него, с лице като кисела краставица.
И тримата го гледахме известно време мълчаливо. Сигурно ни вземаше за празнично облечени монтьори, тръгнали тайно с чужда кола.
— Казахте ли нещо? — попита го най-сетне Ото с израз на съмнение, за да го поучи, че би могъл да бъде и по-вежлив.
Човекът се изчерви.
— Попитах за тази кола тук — поясни той навъсен и с предишния си тон.
Ленц изопна рамене. Ноздрите на големия му нос потръпваха. Той извънредно много държеше другите да се отнасят вежливо с него. Но преди да отвори уста, изведнъж, сякаш от ръката на призрак, втората врата на буика се открехна; подаде се едно тънко краче, последва малко коляно и тогава слезе една девойка и бавно закрачи към нас.
Спогледахме се изненадани. Не бяхме видели, че в колата има още някой. Ленц веднага промени държанието си. Сега цялото му обсипано с лунички лице се усмихваше. Изведнъж, кой знае защо, всички се усмихнахме.
Дебелият ни гледаше слисан. Беше загубил увереността си и видимо не знаеше вече как да постъпи.
— Биндинг — представи се най-сетне той с лек поклон, като че ли можеше да намери опора в името си.
Момичето се бе приближило съвсем. Ние станахме още по-любезни.
— Ото, покажи колата — каза Ленц, като хвърли бърз поглед към Кьостер.
— Защо не — съгласи се Ото и весел отвърна на погледа му.
— Наистина бих я разгледал с удоволствие — каза Биндинг, вече по-примирително. — Трябва да е дяволски бърза. Просто ме издуха назад.
Двамата минаха отсреща към паркинга и Кьостер вдигна капака от мотора на Карл.
Момичето не отиде с тях. Стройно и мълчаливо, остана до нас с Ленц в здрача. Очаквах, че Готфрид ще използува случая и ще се хвърли в неудържима атака. Той беше за такива положения. Сега обаче изглеждаше онемял. Обикновено можеше да се втурва като див петел — но този път стоеше и не се помръдваше, същински кармелитски монах в отпуск.
— Извинете, моля — казах аз най-сетне. — Не видяхме, че и вие сте в колата. Иначе не бихме си позволили такава лудория.
Момичето ме погледна.
— Защо не? — отвърна то спокойно, с изненадващо плътен глас. — Не беше толкова лошо.
— Лошо не, ала не и съвсем прилично. Колата вдига приблизително двеста километра в час.
Непознатата се приведе малко напред и пъхна ръце в джобовете на мантото си.
— Двеста километра?
— Точно сто осемдесет и девет и две десети, официално установено — обясни гордо Ленц, сякаш изстреля думите си с пистолет.
Девойката се засмя.
— А ние предполагахме около шестдесет-седемдесет.
— Видяхте ли — казах аз, — не сте могли да знаете.
— Не — отвърна тя, — действително не знаехме. Вярвахме, че буикът е два пъти по-бърз от вашата кола.
— Да… — Аз ритнах с крак настрани някакво откършено клонче. — Но ние имахме твърде голямо предимство. А господин Биндинг явно доста ни се е ядосвал.
Тя се засмя.
— Отначало положително. Но човек трябва да умее и да губи. Как иначе би могло да се живее?
— Естествено.
Разговорът секна. Погледнах към Ленц. Но Последния романтик само се хилеше, ноздрите му потръпваха; беше ме изоставил.
Брезите шумоляха. Една кокошка кудкудякаше зад къщата.
— Чудесно време! — казах аз накрая, за да наруша мълчанието.
— Да, прекрасно — отвърна момичето.
— И толкова меко! — добави Ленц.
— Дори необикновено меко! — допълних аз.
Отново настъпи мълчание. Момичето сигурно ни смяташе за големи глупци, но и при добра воля нищо не ми идваше наум. Ленц душеше въздуха.
— Печени ябълки — каза той с чувство. — Изглежда, има и печени ябълки към пържения дроб. Деликатес.
— Несъмнено — потвърдих аз и проклех и двама ни.
Кьостер и Биндинг се върнаха. За няколко минути Биндинг бе станал съвсем друг. Изглежда, че беше от ония запалени автомобилисти, които са истински щастливи, ако срещнат познавач, с когото да побеседват.
— Не бихме ли могли да вечеряме заедно? — попита той.
— Естествено — отговори Ленц.
Влязохме. На вратата Готфрид ми смигна и кимна към девойката.
— Ей ти, това тук те възнаграждава десеткратно заради танцуващата баба, която си срещнал отзарана…