Но се бях заблудил. Човекът сумтя някое време наоколо, сетне ме погледна със зачервените си очи и каза:
— Като си помисли човек… допреди няколко седмици тя седеше в колата здрава и весела…
Бях удивен, виждайки го така изведнъж омекнал, и допуснах, че енергичната черна развратница, с която беше последния път при нас, вече му ходи по нервите. Ядовете по-лесно правят хората сантиментални, отколкото любовта.
— Добра жена беше — продължи той, — душа жена. Никога нищо не искаше. Десет години носи едно и също манто. Блузи и други неща сама си шиеше. И къщата въртеше съвсем сама, без слугиня.
„А-ха — помислих си, — вероятно новата не прави така.“ Хлебопекарят взе да открива какво му тежи. Разказа ми колко пестелива била жена му. Беше забележително как споменът за спестените пари вълнува пияния играч на кегли. Тя дори не се фотографирала както трябва — много скъпо й се виждало. Затова имал само един сватбен портрет и няколко малки моментални снимки от нея.
Това ме наведе на една мисъл.
— Би трябвало да поръчате да ви нарисуват един хубав портрет на вашата жена — казах аз. — Тогава ще имате нещо хубаво и завинаги. С времето фотографиите избледняват. Тук има един художник, който прави такива портрети.
Разказах му за дейността на Фердинанд Грау. Изведнъж той отново стана нерешителен и каза, че навярно ще струва много скъпо. Успокоих го, че ако отидем заедно, ще му направят портрета на специална цена. Опитваше се да се измъкне, аз обаче не го оставих и заявих, че щом толкова много е обичал жена си, това няма да му се стори скъпо. Най-сетне се съгласи. Телефонирах на Фердинанд Грау и му обясних какъв е случаят. След това потеглихме с хлебопекаря, за да вземем снимките на жена му.
Черната кокотка изхвръкна от насрещния магазин и се спусна към нас. Тя обиколи колата.
— Червена би била по-хубава, миличък! Но естествено ти трябваше да направиш каквото си намислил.
— Хайде, недей сега — каза миличкият раздразнен.
Качихме се в гостната. Черната ни последва. Живите й очи шареха навред. Хлебопекарят се нервира. Не искаше пред нея да търси снимките.
— Остави ни за малко сами — каза той най-сетне грубо.
Поклащайки предизвикателно бюста си под силно вталения жакет, тя се обърна и излезе. От зелен, подвързан с кадифе албум хлебопекарят извади няколко снимки и ми ги показа. Жена му като булка, той редом със засукани мустаци, на тази снимка тя още се усмихваше; после на другата тя седеше едва на ръба на някакъв стол, слаба, отрудена, с плахи очи. Само две малки снимки, а цял един живот!
— Тези са добри — казах. — По тях той ще успее да направи всичко.
Фердинанд Грау ни посрещна, облечен в редингот. Изглеждаше достолепен и тържествен. Това спадаше към търговската му дейност. Знаеше, че за много скърбящи уважението към тяхната болка е по-важно от самата болка.
По стените на ателието бяха окачени няколко внушителни маслени портрети в златни рамки; под тях и съответните малки фотографии. По този начин всеки клиент можеше веднага да види какво би се получило от една поизбеляла моментална снимка.
Фердинанд разведе хлебопекаря из помещението и го попита кой от портретите му харесва най-много. В отговор му бе зададен въпрос дали цените са в зависимост от големината. Фердинанд заяви, че това не се определя на квадратен метър, а според изпълнението на картината. Тогава на хлебопекаря най-много се хареса най-големият портрет.
— Вие имате добър вкус — похвали го Фердинанд, — това е портрет на принцеса Боргезе. Струва осемстотин марки с рамката.
Хлебопекарят трепна.
— А без рамка?
— Седемстотин и двадесет.
Хлебопекарят предложи четиристотин марки. Фердинанд поклати лъвската си глава.
— За четиристотин марки можете да имате най-много една глава в профил. Но не и портрет до колене — анфас. Изисква двойна работа.
Хлебопекарят смяташе, че и една глава в профил била достатъчна. Фердинанд му обърна внимание на това, че и двете снимки са правени в анфас. По тях дори и Тициан не би могъл да нарисува профил. Хлебопекарят се потеше; личеше отчаянието му, че някога при фотографирането не е бил достатъчно предвидлив. Трябваше да даде право на Фердинанд: при анфас следваше да рисува половин лице повече, отколкото в профил. По-високата цена беше оправдана. Той бе силно разколебан. До този момент Фердинанд беше твърде сдържан; сега вече започна да го уговаря. В ателието неговият бас кънтеше глухо. Като специалист трябваше да кажа, че той вършеше безупречно работата си. Скоро хлебопекарят бе вече узрял — особено след като Фердинанд му описа въздействието на такъв помпозен портрет върху зложелателните съседи.