— Добре — каза хлебопекарят, — но десет на сто отстъпка при плащане в брой.
— Съгласен — отвърна Фердинанд, — десет на сто отстъпка, но и триста марки предплата за моите разходи: бои, платна и прочие…
Още известно време говориха за незначителни неща, после стигнаха до единомислие и се споразумяха за изпълнението. Хлебопекарят искаше да бъдат нарисувани в добавка една бисерна огърлица и златна брошка с диаманти. На снимките те не се виждаха.
— Разбира се от само себе си — каза Фердинанд — и накитите на вашата съпруга ще бъдат нарисувани. Би било най-добре някога да ги донесете за един час тук, та на портрета да изглеждат колкото е възможно по-достоверни.
Хлебопекарят се изчерви.
— Аз ги нямам вече. Те са… дадох ги на едни роднини.
— Ах, тъй ли? Е, тогава може и така. Брошката приличаше ли на тази от отсрещния портрет?
Хлебопекарят кимна.
— Не беше толкова голяма.
— Добре. Тогава ще я направим по-малка. Огърлицата и без друго не ни е необходима. Всички перли си приличат.
Хлебопекарят въздъхна.
— А кога ще бъде готов портретът?
— След шест седмици.
— Добре.
Хлебопекарят се сбогува.
Фердинанд и аз поседяхме още някое време сами в ателието.
— Шест седмици ли ти трябват за портрета? — по питах аз.
— О, не. Четири-пет дни, но не мога да го кажа на тоя, защото ще пресметне колко печеля на час и ще се почувствува измамен. Като му кажа шест седмици, той е доволен. Също както и с портрета на принцеса Боргезе. Такава е човешката природа, мили Роби. Ако му кажех, че нарисуваната е шивачка, портретът щеше да му се види много скъп. Впрочем вече за шести път покойни жени са имали все същото украшение като онова на картината. Игра на случая. Един рекламен портрет с невероятно голяма притегателна сила е портретът на добрата Луизе Волф.
Огледах се. От стените надолу се взираха очи от неподвижни лица, които отдавна изтляваха в гробове. Това бяха портрети не взети или не платени от близките на покойните. Все хора, които някога са се надявали и са дишали.
— Всичко, което те заобикаля тук, не те ли прави постепенно меланхоличен, Фердинанд?
Той сви рамене.
— Не, най-много — циничен, човек изпада в меланхолия, когато мисли за живота. До цинизъм стига, когато вижда как мнозинството от хората се справят с живота.
— Да, но някои това ги засяга по-дълбоко…
— Разбира се. Ала те не поръчват портрети…
Фердинанд се изправи.
— Пък и така е много добре, Роби, хората все още си имат важни дреболии, които им стават опора и закрила. Да бъдеш сам — наистина сам, без каквато и да било илюзия, — това се случва малко преди обезумяване или самоубийство.
Голямото голо помещение плуваше в дрезгавина. От съседната стая се чуваха тихи стъпки, някой ходеше насам-натам. Беше хазайката. Тя никога не се показваше, когато идваше някой от нас. Мразеше ни, защото смяташе, че ние настройваме Грау срещу нея.
Тръгнах си. Долу гъмжилото и шумът на улицата ме блъснаха като топла вълна.
XI
Отивах у Пат. Щях да я посетя за пръв път. Досега винаги тя идваше у дома или пък аз я чаках пред тях и отивахме някъде. И всякога изглеждаше така, сякаш гостуваше в този дом. Исках да узная нещо повече за нея. Исках да зная как живее.
Мина ми през ума, че бих могъл да й занеса цветя. Нямаше по-лесно от това; градинките зад увеселителния площад тънеха в цвят. Прескочих решетката и почнах да кърша храст бял люляк.
— Какво правите там? — неочаквано проехтя силен глас. Погледнах. Мъж със зачервено лице и засукани нагоре мустаци се взираше с възмущение в мене. Не беше нито полицай, нито пазач на парка. Висш военен от запаса, веднага проличаваше.
— Не е трудно да се установи — отвърнах аз любезно. — Чупя клонки люляк.
За момент човекът онемя.
— Не знаете ли, че това са градски насаждения? — изръмжа протестния си отговор той.
Засмях се.
— Естествено, зная! Или смятате, че вземам местността за Канарските острови?
Човекът посиня. Страхувах се, че ще получи удар.
— Веднага се махай, негодник! — извика той с първокласен казармен тон. — Посягате на градски имот! Ще поискам да ви задържат!
Междувременно набрах достатъчно люляк.
— Тогава хвани ме, дядо! — подвикнах на стареца, прескочих оградата и изчезнах.
Пред къщата на Пат още веднъж хвърлих поглед на костюма си. После се изкачих по стълбището и се огледах. Къщата беше нова и модерна — противно на моята разнебитена помпозна барака. Стълбите бяха постлани с червена пътека; и това липсваше в дома на мама Залевски. За асансьора пък да не говорим.