Пат живееше на втория етаж. Месинговата табелка на вратата: Егберт фон Хаке, подполковник, излъчваше достойнство. Дълго се взирах в нея. Сетне, преди да позвъня, неволно оправих вратовръзката си.
Отвори ми слугиня с бяло боне и бяла като цвят престилчица, не можеше да се сравнява с нашата кривогледа тромава Фрида. Изведнъж се почувствувах неудобно.
— Господин Локамп? — попита тя.
Кимнах.
Преведе ме през малък хол и отвори вратата на една стая. Не бих се учудил особено, ако заварех там първо самия подполковник Егберт фон Хаке в пълна униформа и ако той ме подложеше на разпит — такова страхопочитание вдъхваха портретите на цяла редица генерали, които, отрупани с ордени, гледаха мрачно от стените на хола към мен, цивилния. Но ето че Пат се появи насреща ми с красива широка крачка — и изведнъж стаята не беше вече нищо друго освен остров на топлота и веселие. Затворих вратата и първо я прегърнах предпазливо. Сетне и поднесох крадения люляк.
— Ето! — казах аз. — С поздрав от общината!
Тя постави клонките в голяма, светла, глинена ваза, която стоеше на пода пред прозореца. В това време оглеждах нейната стая. Меки, убити тонове, малко, старинни, хубави мебели, матовосин килим, завеси в пастелен цвят, удобни ниски кресла с избеляла кадифена тапицерия…
— Боже мой, как си намерила такава стая, Пат! — казах аз. — Обикновено в стаите, които дават под наем, хората оставят само вече поизвехтели мебели и непотребни вещи, получавани като подаръци за рожден ден.
Тя внимателно премести вазата с цветята настрана към стената. Видях нейната лебедова шия, правите рамене и твърде слабите й ръце. Коленичила, Пат изглеждаше като дете — дете, което трябва да бъде закриляно. Но тя имаше и движенията на гъвкаво животно и когато след това се изправи и се облегна на мене, вече не беше дете, в очите и на устните й отново се четеше нещо от въпросителното очакване и от онази тайнственост, която ме смущаваше и за която мислех, че вече не съществува в този мръсен свят.
Обгърнах раменете й. Хубаво беше да я чувствувам така.
— Всички неща тук са мои, Роби. По-рано жилището принадлежеше на майка ми, когато тя почина, го дадох под наем, за себе си запазих две стаи.
— Следователно жилището ти принадлежи? — попитах аз с облекчение, — а подполковник Егберт фон Хаке живее у тебе като наемател?
Тя поклати глава.
— Вече не. Не можах да го задържа. Продадох останалите мебели и отстъпих изцяло и жилището. Сега аз живея тук под наем. Но какво общо имаш със стария Егберт?
— Нищо. Само някакъв първичен страх от полицаи и щабни офицери. Това е още от времето на военната ми служба.
Тя се засмя.
— И моят баща беше майор.
— Майорът е точно на границата — отвърнах аз.
— А ти познаваш ли стария Хаке? — попита тя.
Изведнъж бях обзет от лошо предчувствие.
— Не е ли дребен, изправен, с червено лице, с бели мустаци и силен глас. Човек, който дълго се разхожда из градинките.
— А-ха! — Тя спря очи на люляка, а след това ме изгледа усмихната. — Не, той е едър, блед, с очила в рогова рамка.
— Тогава не го познавам.
— Искаш ли да се запознаеш с него? Много е мил.
— Пазил ме бог! Засега принадлежа към кръга на монтьорите и на госпожа Залевски.
Почука се. Прислужницата, която ме въведе, буташе ниска масичка на колелца. Тънък бял порцелан, сребърно блюдо със сладкиш, второ с невероятно малки сандвичи, салфетки, цигари и не зная какво още — като заслепен се втренчих в масичката.
— Смили се над мен, Пат! — казах подир малко. — Това е като на филм! Още на стълбището забелязах, че сме на различни социални стъпала. Помисли, че аз съм свикнал да ям от мазната хартия, сложена върху широката дъска на прозореца у госпожа Залевски, и почтеният спиртник да стои вярно до мене… Съжали обитателя на неприятни пансиони, ако в смущението си бутне някоя чашка!
Тя се засмя.
— Не бива да го допуснеш! Честта ти на специалист по моторите не позволява това. Трябва да бъдеш сръчен. — Тя хвана дръжката на една кана.
— Чай ли искаш или кафе?
— Чай или кафе? И от двете ли има?
— Да. Виж тук!
— Великолепно! Като в най-добрите локали! Липсва само музика!
Пат се приведе и щракна малко радио, което съвсем не бях забелязал.
— И така, какво искаш сега, чай или кафе?
— Кафе. Просто кафе, Пат. Аз съм от село. А ти?
— И аз ще пия кафе.
— Но обикновено пиеш чай?
— Да.
— Видя ли?
— Започвам да свиквам с кафето. Сладкиш ли искаш? Или сандвичи?
— И от двете, Пат. Такива случаи трябва да се използуват. По-късно ще пия и чай. Следва да опитам от всичко, каквото има тук.
Тя се засмя и напълни чинията ми. Аз я спирах.