— Достатъчно! Достатъчно! Не забравяй, че наблизо има подполковник! Военните обичат умереността у долните чинове.
— Само при пиенето, Роби. Старият Егберт също с огромна наслада яде торта с разбит каймак.
— Но и сред комфорт — отвърнах аз. — Навремето те съвсем ни отучиха от това. — Побутвах масичката насам-натам върху гумените й колелца. Те безшумно се търкаляха по килима. Не можех да й устоя. Огледах се. Всички неща си подхождаха.
— Да, Пат — казах, — как само са живели нашите предци!
Тя се засмя.
— Що за сказания разправяш?
— Не са сказания! Това е хроника на събитията.
— Чиста случайност е, че имам тези няколко неща, Роби.
Поклатих глава.
— Не е случайност. И не в нещата е работата, а в това, което изразяват — сигурността. Ти не би могла да го схванеш. Би ме разбрал само човек, който вече не притежава нищо подобно.
Тя ме погледна.
— Но и ти би могъл да го имаш, стига наистина да го желаеш.
Улових ръката й.
— Аз не желая, Пат, това е! — Тогава сам бих се смятал за авантюрист. Хората от моя тип се чувствуват най-добре, когато живеят винаги така, сякаш къщата, в която се приютяват, утре ще бъде съборена. Така сме свикнали. Причината е във времената.
— И е много удобно.
Усмихнах се.
— Може би. А сега ми налей малко чай. Искам да го опитам.
— Не — каза тя. — Ще продължим с кафе. Но хапни още нещо. Така, като че ли предстои събаряне на къщата.
— Чудесна идея. А Егберт, който страшно много обича сладкиши, не се ли надява, че ще остане нещо и за него?
— Вероятно. Той обаче следва да се съобразява и с чувството за мъст на долните чинове. И за това са виновни времената. Изяж спокойно всичко, да не остане за него!
Очите на Пат сияеха, тя изглеждаше великолепно.
— Слушай — казах аз, — знаеш ли къде стихва това чувство, че безмилостно си бил ощетен?
Тя не отговори, но се вгледа в мен.
— При тебе! — казах аз. — А сега, без разкаяние, на оръжие срещу Егберт!
На обяд бях изпил само чаша бульон в шофьорската кръчма. Така че не ми беше особено трудно да изям всичко, което бе пред мен. Освен това, насърчен от Пат, изпих и цяла кана кафе.
Седяхме до прозореца и пушехме. Залезът червенееше над покривите.
— Хубаво е при теб, Пат — казах аз. — Сега разбирам, че човек може седмици наред да не излиза от къщи, докато забрави цялото дребнаво суетене навън.
Тя се усмихна.
— Беше време, когато дори не можех да очаквам, че ще изляза някога оттук.
— Кога?
— Когато бях болна.
— Това е съвсем друго. Но какво ти е било?
— Не нещо много лошо. Трябваше само да лежа. Бях израснала много бързо, а пък получавах малко храна. През и след войната храненето беше оскъдно.
Кимнах.
— Колко време си лежала?
Тя се поколеба за миг.
— Близо година.
— Но това е твърде много.
Гледах я внимателно.
— Отдавна мина. Ала тогава ми се струваше цял живот. Веднъж в бара ти ми разказа за твоя приятел Валентин. Че след войната никак не можел да забрави какво щастие е да живееш. И че всичко останало му било безразлично.
— Запомнила си го добре — потвърдих аз.
— Защото добре го разбирам. Оттогава и аз мога да се радвам с лекота. Струва ми се, че съм твърде повърхностна.
— Повърхностни са само хората, които мислят, че не са.
— Аз обаче положително съм. Не разбирам много от големите неща в живота. Само от хубавите. Люлякът тук е достатъчен, за да ме направи щастлива.
— Това не говори за повърхностност; то е дълбока философия.
— За мене не. Аз съм повърхностна и лекомислена.
— Аз също.
— Не като мен. Ти спомена вече нещо за авантюризъм. Аз съм истинска авантюристка.
— Така мислех и аз — съгласих се.
— Да. Отдавна би трябвало да имам друго жилище и някаква професия и да печеля пари. Но все отлагах. Исках известно време да живея волно. Без да се питам дали е разумно. Така и направих.
Засмях се.
— Но защо при тия думи на лицето ти се изписа упоритост?
— Защото кой ли не ми е казвал, че съм безгранично лекомислена: по-добре било да пестя малкото си пари и да намеря работа и служба. Но аз исках веднъж да бъда безгрижна и весела, нищо да не ме подтиска, да правя каквото пожелая. Това беше след смъртта на майка ми и след като прекарах на легло толкова време.
— Имаш ли братя и сестри? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Не бих и могъл да си представя, че имаш.
— И ти ли ме смяташ за лекомислена?
— Не, смела си.
— Ах, смелост… Не съм много смела. Понякога наистина съм изпитвала страх. Също както в театъра, когато човек седи на чуждо място и все пак не се помръдва.
— Следователно била си смела — заключих аз. Смел е само оня, който познава и страха. Пък е било и разумно. Иначе пак би си загубила парите. Така поне са ти послужили за нещо. С какво си се занимавала?