— Всъщност с нищо. Така — живях за себе си.
— Моите почитания! Това е най-недостъпното нещо на този свят.
Тя се усмихна.
— Скоро ще свърши. Предстои ми да започна работа.
— Какво? Да не би за това да беше деловата ти среща с Биндинг оня път?
Тя кимна.
— С Биндинг и доктор Макс Матушайт, директор на магазините за грамофони „Електрола“. Продавачка с музикални познания.
— Е, да — казах аз, — Биндинг не можеше ли да измисли нещо друго?
— О, не — отвърна Пат, — сама не исках.
— И аз не бих го съветвал да настоява. Кога ще почнеш работа?
— На първи август.
— Е, дотогава остава много време. Навярно ще открием и нещо друго. Във всеки случай ние ще ти бъдем постоянни клиенти.
— А имаш ли грамофон?
— Не, но, разбира се, веднага ще си набавя. Макар че в момента тая история никак не ми допада.
— На мен вече ми харесва — каза Пат. — Та нали не мога да се заема с нищо истинско. Намирам, че то е много по-просто за мен, особено откакто съм с теб. Но съвсем не биваше да ти разправям за това.
— О, не. Винаги трябва да ми разказваш всичко.
За миг очите й се спряха на мен.
— Добре, Роби — каза тя. После стана и отиде до едно шкафче. — Знаеш ли какво държа тук? Ром за тебе. Хубав ром, смятам. — Тя сложи една чашка на масата и ме погледна с очакване.
— Ромът е хубав, долавям по мириса още отдалеч. Но не трябваше, Пат… Собствено, по-добре е сега да пестиш, за да отложиш още малко грамофоните.
— Не — отвърна тя.
— И това е правилно — казах аз.
Ромът не струваше, виждах по цвета. Търговецът положително бе излъгал Пат. Изпих чашката.
— Отличен! — казах. — Налей ми още един! Откъде си го взела?
— От близкия магазин.
„А-ха — помислих си, — естествено някакъв проклет деликатесен магазин.“ Наумих си някога да надникна там и да кажа на човека, каквото се полага.
— А сега трябва да си вървя, Пат, нали?
Тя ме погледна.
— Още не…
Стояхме до прозореца. Долу уличните лампи светеха.
— Покажи ми за малко спалнята си — помолих Пат.
Тя отвори вратата и щракна ключа за осветлението. Спрях до вратата, стоях и гледах стаята, Какво не ми мина през ума!
— Значи, това е твоето легло, Пат? — промълвих най-сетне.
Тя се усмихна.
— На кого друг да бъде, Роби?
— Наистина! — Вдигнах очи. — Ето го и телефона! Сега зная как изглежда. Вече мога да си ида. Сбогом, Пат.
Тя сложи ръце на слепоочията ми. Чудесно би било да останех сега тук, в настъпващата вечер; двамата един до друг, под меката, синя завивка в спалнята; но имаше и нещо, което ме възпираше. Не беше задръжка, нито страх, нито предпазливост — просто една преголяма нежност, нежност, която преливаше над желанието.
— Прощавай, Пат — казах аз. — Хубаво ми беше при теб. Много по-хубаво, отколкото може би си мислиш. А пък за рома… дето си се сетила за…
— Но то бе толкова просто…
— За мене не. Не съм свикнал така.
Стаичката ми у Залевски. Поседях известно време. Не ми харесваше това, че Пат щеше да дължи благодарност на Биндинг. Накрая минах по коридора и отидох при Ерна Бьоних.
— Идвам по сериозна работа — подхвърлих аз. — Има ли търсене за женски труд, Ерна?
— О-хо — отвърна тя — какъв въпрос! Просто ме смайвате. Впрочем много слабо.
— Нищо ли не може да се направи?
— За каква работа?
— Секретарка, помощничка…
Тя махна с ръка.
— Сто хиляди са без работа. Умее ли дамата нещо особено?
— Тя е прелестна — казах аз.
— Колко срички? — попита Ерна.
— Какво?
— Колко срички пише в минута? На колко езика?
— Нямам представа — отговорих аз, — но знаете ли, така, за представителност…
— Мило момче — продължи Ерна, — чувала съм го вече: дама от добро семейство, познала и по-хубави дни, сега е принудена и така нататък. Безнадеждно, казвам ви. Най-много някой да се заинтересува особено от нея и поради това да я настани някъде. Вие знаете защо. Но и сам не го желаете, нали?
— Смешен въпрос — отрязах.
— Не толкова смешен, колкото ви се струва — от върна Ерна с някаква горчивина. — Познавам и други случаи. — Мина ми през ума случаят с нейния шеф. — Но ще ви дам един съвет — продължи тя. — Направете така, че да печелите за двама. Това е най-простото разрешение — да се ожените.
— Би било хубаво — признах аз и се засмях. — Сам бих искал да имам такова упование в себе си.
Ерна ме погледна странно. При цялата си живост сега изведнъж тя изглеждаше по-стара и почти повехнала.