— Ще ви кажа нещо — каза тя. — Живея добре и имам неща, които не са ми потребни. Но повярвайте ми, ако дойдеше някой да ми предложи да живеем заедно, така, истински, почтено, аз бих изоставила тук всички партакеши и бих се пренесла с него в някоя таванска стаичка, ако трябва.
На лицето й се върна предишният израз.
— Е, сложи му пепел! У всеки човек се таи малко сантименталност! — Тя ми смигна през дима на цигарата си. — Дори и у вас навярно?
— О, не… — казах аз.
— Е, е — възрази Ерна. — Сантименталността те пипва, когато най не очакваш.
— Мене Не — отричах аз.
До осем часа издържах в стаичката си — после ми дотегна да се въртя сам и отидох в бара, та да видя някого.
Намерих там Валентин.
— Седни — каза той. — Какво ще пиеш?
— Ром — отговорих аз. — От днес имам особено отношение към рома.
— Ромът е млякото на войниците — каза Валентин. — Впрочем ти изглеждаш добре, Роби.
— Така ли?
— Да, по-млад.
— И това не е малко. Наздраве, Валентин!
— Наздраве, Роби!
Сложихме чашите на масата и се спогледахме. Прихнахме да се смеем едновременно.
— Старо момче! — каза Валентин.
— Проклет обесник! — отвърнах аз. — Какво ще пием?
— Още веднъж същото.
— Добре.
Фред наля.
— И тъй, наздраве, Валентин.
— Наздраве, Роби.
— Великолепна дума „наздраве“, а?
— Дума на думите!
Изрекохме я още няколко пъти. После Валентин си тръгна.
Останах в бара. Освен Фред вече нямаше никой. Разглеждах старите цветни географски карти, корабите с пожълтели платна и мислех за Пат. С удоволствие бих й телефонирал, но се насилвах да не го сторя. Не исках и да мисля толкова много за нея. Исках да я приема като неочакван, носещ щастие дар, който се бе появил и пак щеше да изчезне — нищо друго. Не исках да давам простор на мисълта, че би могло да бъде нещо повече. Съзнавах, че във всяка любов има желание за вечност и че в това се крие вечната любовна мъка. А не съществуваше нищо трайно. Нищо.
— Дай ми още една чаша, Фред — казах.
Влязоха мъж и една жена. Пиха по нещо разхладително. Жената изглеждаше уморена, мъжът — жаден. Не след дълго излязоха.
Допих си чашата. Може би щеше да е по-добре, ако подир обед не бях ходил у Пат. Не можех да се освободя от картината — потъналата в здрач стая, меките сини сенки на вечерта и сгушилото се красиво момиче, което ми разказваше с глух, плътен глас за своя живот. И за желаното от живота. Проклятие, ставах сантиментален! Ако досега това беше неочаквано приключение, от което спираше дъхът, дали вече не се разсейваше в мъглата на нежността; дали не се бе превърнало в нещо по-дълбоко, отколкото самият аз предполагах и желаех; не бях ли почувствувал днес, тъкмо днес, колко много съм се променил? Защо си тръгнах, защо не останах при нея, както всъщност желаех? Ах, по дяволите, не исках да мисля вече нито за едното, нито за другото. Да става каквото ще, дори да полудея от болка, ако я загубя, нали тя беше тук сега, беше тук, останалото нямаше значение, можеше да върви по дяволите! Какъв бе смисълът да си подсигуриш живота? Един ден пак ще дойде големият порой и ще отнесе всичко.
— Ще изпием ли по чашка заедно, Фред? — попитах аз.
— Както винаги — каза той.
Изпихме два абсента. После хвърляхме зарове за другите два. Спечелих аз. Не ми беше приятно. Ето защо хвърлихме отново. Загубих едва на петия път. Но затова пък последователно три пъти.
— Пиян ли съм, или вън гърми — попитах аз.
Фред се ослуша.
— Наистина гърми. Първата буря за тази година.
Слязохме до вратата и погледнахме към небето. Нищо не се виждаше. Беше само топло и от време на време се разнасяше гръм.
— Затова пък можем да пийнем още по една чашка — предложих аз.
И Фред беше съгласен с мене.
— Дяволски сладникава водица — казах и сложих чашата на бара. Фред смяташе, че сега бихме могли да пием нещо по-силно. Мислеше, че е най-добре черешова ракия, а аз казах: ром. За да не спорим, пихме поред ту от едното, ту от другото. А за да не се отваря работа на Фред все да налива, взехме си доста големи чаши. Бяхме в блестящо настроение. Понякога поглеждахме навън да видим святка ли се. Много ни се искаше да видим мълния, но нямахме щастие. Святкаше се тъкмо тогава, когато бяхме вътре. Фред каза, че има годеница, чийто баща е притежател на ресторант на самообслужване. Но искал да изчака с женитбата, докато умре старият, за да бъдел сигурен, че тя наистина ще получи ресторанта. Намерих това за твърде предпазливо, но той ми доказа, че старият е невъобразим хитрец и в последния момент би могъл да завещае ресторанта на методисткото братство. Тогава отстъпих. Впрочем Фред беше твърде оптимистично настроен. Старият се простудил и той мислеше, че може да е грип, а грипът бил много опасен. За съжаление трябваше да му кажа, че за алкохолици грипът не е нищо и че, напротив, закоравели пиячи след грип разцъфват и дори натрупват сланина. Фред твърдеше, че било все едно, може би старият щял да попадне под колелата на някой автомобил. Съгласих се, че такава възможност съществува, особено при мокър асфалт. Тогава Фред излезе да види дали е заваляло. Още беше сухо. Само гърмеше по-силно. Дадох му да изпие чаша лимонов сок и отидох на телефона. В последния момент си спомних, че всъщност не исках да телефонирам. Помахах с ръка на апарата и посегнах да сваля шапка пред него. Но тогава забелязах, че бях без шапка.