Когато се върнах на мястото си, намерих Кьостер и Ленц.
— Я ми дъхни малко — каза Готфрид.
Дъхнах му.
— Ром, черешовка и абсент — каза той. — Абсент, прасчо!
— Ако мислиш, че съм пиян, лъжеш се — твърдях аз. — Откъде идвате?
— От политическо събрание. Но на Ото му се виждаше много глупаво. Какво пие Фред?
— Лимонов сок.
— Изпий и ти една чаша.
— Утре — отвърнах аз. — Сега първо ще хапна нещо. — През цялото време Кьостер ме гледаше угрижен. — Не ме гледай така, Ото — казах аз. — Ако малко съм на градус, то е от чисто жизнелюбие, не от мъка.
— Това е добре — съгласи се той. — Но въпреки всичко ела да ядеш с нас.
Към единадесет часа бях отново трезвен като новородено. Кьостер предложи да идем да видим какво става с Фред. Отидохме и го намерихме да лежи като мъртъв зад бара.
— Занесете го в съседната стая — каза Ленц, — а дотогава аз ще поема обслужването.
Двамата с Кьостер посъживихме Фред. Дадохме му да пие топло мляко. Подействува незабавно. След това го сложихме на един стол и му казахме да си почине още половин час — Ленц ще работи вместо него на бара.
Готфрид наистина работеше. Той знаеше всички цени и най-често използуваните рецепти за коктейли. Така тръскаше съда за смесване на напитките, като че ли цял живот не се бе занимавал с нищо друго. Подир час Фред бе на бара. Стомахът му беше промит и той се съвзе бързо.
— Много съжалявам, Фред — казах аз. — Преди това трябваше да похапнем.
— Вече съм добре — отвърна той. — Понякога дори е полезно.
— Положително!
Отидох на телефона и позвъних на Пат. Всичко премислено преди ми бе станало напълно безразлично. Тя се обади.
— След четвърт час ще бъда пред вашия вход — извиках аз и бързо затворих телефона. Боях се, че може да е уморена и да не иска да чуе за това. Копнеех да я видя.
Пат слезе. Когато отключваше вратата, целунах стъклото там, където се виждаше главата й. Искаше да каже нещо, но аз не я оставих да проговори. Целунах я и забързахме надолу по улицата да намерим такси. Имаше мълнии, гърмеше.
— Да бързаме, иде дъжд.
Качихме се. Първите капки зачукаха по покрива на таксито. Колата се тресеше по лошия паваж. Беше чудесно, защото при всяко разтърсване чувствувах Пат. Всичко беше прелестно, дъждът, градът, пиенето, всичко бе просторно и великолепно. Бях в онова пребодро, ведро настроение, в което човек изпада, след като е пил и вече е преодолял напиването. Задръжките са изчезнали, нощта е пълна с дълбока сила и блясък, вече нищо не може да се случи, вече нищо не е измамно.
Когато слизахме от таксито, заваля. Докато плащах, паважът беше вече тъмно напръскан от капките като пантера, но преди да стигнем до вратата, искреше черен и сребрист — дъждът се лееше. Не запалих лампата. Мълниите осветяваха стаята. Бурята тегнеше над града. Преди да заглъхне екът от гръмотевицата, се разнасяше нова.
— Сега тук можем и да викаме — казах на Пат, — без да ни е грижа, че някой ще ни чуе.
Прозорецът пламтеше. За секунда на белезникаво-синьото небе се открои черният силует на дърветата от гробището и веднага с трясък се провали в нощта; за секунда между тъмнината и светлината гъвкавата фигура на Пат, фосфоресцираща, трепна пред стъклата на прозореца — сложих ръка на раменете й, тя се притисна до мене, почувствувах устните, дъха й и вече не мислех…
XII
Нашата работилница все още беше празна като хамбар преди жътва. Затова решихме да не препродаваме таксито, което бяхме купили на публичен търг, а временно сами да го караме. Ленц и аз щяхме да се редуваме на смени. Кьостер можеше чудесно да се оправя в работилницата заедно с Юп, докато отново ни възложеха поръчки.
С Ленц хвърлихме зарове, за да видим кой пръв трябва да кара. Падна ми се да започна аз, напълних джоба си с дребни пари, взех книжата и потеглих с таксито бавно по улиците, за да си избера добра стоянка. Някак странно ми беше първия път. Всеки идиот може да те спре и да поиска да го возиш нанякъде. Това не създава особено приятно чувство.