Избрах си място, където стояха само пет коли. Беше срещу хотел „Валдекерхоф“, точно в търговския център. Даваше надежда за бърза работа. Изгасих мотора и слязох. От една от предните коли към мен се запъти едър мъж с кожено палто.
— Махай се оттук — изръмжа той.
Изгледах го спокойно и прецених, че най-добре ще бъде да го поваля с един ъперкут, щом се налага подобно действие. Поради коженото палто той нямаше да успее да вдигне ръцете си достатъчно бързо.
— Не разбираш ли? — Коженото палто ме погледна изпитателно и изплю цигарата си пред краката ми. — Да се махнеш! Тук сме достатъчно. Не ни трябва повече никой.
Ядосваше го моята поява, това беше ясно, но имах право да остана тук.
— За откуп ще почерпя няколко пъти всички ви — казах аз.
С това за мен работата би била приключена. Такъв бе обичаят, когато на пиацата се явеше нов. Приближи се и някакъв млад шофьор.
— Добре, колега. Остави го, Густав…
Но на Густав нещо у мене не се харесваше. Знаех какво. Той схващаше, че съм нов в професията.
— Ще броя до три… — обяви той. Беше с една глава по-висок от мен, на това и се уповаваше.
Разбрах, че с приказки не ще се постигне много. Трябваше или да се махна, или да се бия. Съвършено ясно.
— Едно — отброи Густав и разкопча палтото си.
— Не правете глупости — казах, за да опитам още веднъж. — По-добре е да му ударим по една ракия.
— Две… — изръмжа Густав. Виждах, че просто искаше да ме срази. — И едно е… — Той тикна назад фуражката си.
— Затваряй си устата, идиот! — изревах аз неочаквано рязко.
От изненада Густав отвори уста и пристъпи към мен. Застана точно там, където щеше да ми е на сгода. Веднага замахнах. Това беше удар като с чук, с целия устрем на тялото. От Кьостер го бях научил. Не можех да се боксирам особено добре; намирах го и за излишно — в повечето случаи решителен бе първият удар. Този беше добър. Густав рухна на земята.
— Няма да му навреди — каза младият шофьор. Стар скандалджия. — Настанихме го отпред в неговото такси. — Ще дойде на себе си.
Бях малко обезпокоен. В бързината при удара си бях държал погрешно палеца и го бях изкълчил. Когато Густав се съвземеше, можеше да прави с мене каквото пожелае. Казах това на младия шофьор и попитах дали няма да е по-добре да се измъкна.
— Глупости — отряза той. — Случаят е приключен. Ела сега в кръчмата и хвърли своя откуп. Не си професионален шофьор, нали?
— Не…
— Аз също. Аз съм актьор.
— Е, и?…
— Ех, живеем — отвърна той, смеейки се. — И театър се разиграва достатъчно.
Бяхме петима, двама по-възрастни и трима млади. След известно време в локала се появи и Густав. С широко отворени очи той огледа нашата маса и се приближи. В лявата ръка стиснах връзката с ключовете в джоба си и реших да се отбранявам на всяка цена, докато не се просна неподвижен. Но не се стигна до това. Густав прибута с крак един стол и зле настроен се стовари върху него. Кръчмарят му сложи чаша. Наляха на всички. Густав гаврътна чашата. За втори път напълниха чашите. Густав ме погледна изкосо. Вдигна чашата си.
— Наздраве — каза той към мене, но с лице като от кал.
— Наздраве — отвърнах аз и излях чашата в гърлото си.
Густав извади кутия цигари. Поднесе ми, без да ме погледие. Взех една и му подадох огън. След това поръчах за всички ни силна кимионка. Изпихме я. Густав отново ме гледаше с ненавист.
— Тъпак! — каза той, но в подходящ тон.
— Хапльо! — отвърнах аз също така.
Той се извърна цял към мене.
— Ударът беше добър…
— Случайно — показах му палеца си.
— Лошо — отвърна той, ухилен. — Казвам се Густав.
— Аз — Роберт.
— Добре. Значи, работа е уредена, Роберт, нали? Мислех, че си хлапе, което се държи за полата на майка си.
— Всичко е наред, Густав.
От този момент нататък станахме приятели.
Колите бавно се придвижваха напред. Актьорът, когото наричаха Томи, взе блестящ курс до гарата. Густав — курс до най-близкия ресторант за тридесет пфенига. Само дето не се пукна от яд, защото за десет пфенига печалба отново трябваше да отиде с колата отзад. Аз улових нещо много рядко — една стара англичанка, която искаше да разгледа града. Пътувах почти цял час с нея. На връщане ми паднаха още няколко по-дребни работици. По обяд, когато всички седяхме в кръчмата и ядяхме своите сандвичи, вече сам гледах на себе си като на стар шофьор. Тук се проявяваше нещо сходно с братството между старите войници. Събираха се хора от всевъзможни професии. Най-много половината да са били шофьори, другите по някакъв начин бяха стигнали дотук.