Подир обед, доста изморен, влязох в двора на нашата работилница. Ленц и Кьостер вече ме очакваха.
— Братя, какво спечелихте? — попитах аз.
— Продадени са седемдесет литра бензин — доложи Юп.
— Нищо друго?
Ленц погледна с гневен израз към небето.
— Трябваше да завали! А после да стане едно малко сблъскване на хлъзгавия асфалт точно пред вратата! Никакви ранени. Само един хубав, основен ремонт…
— Вижте! — показах им тридесет и пет марки на дланта си.
— Забележително! — каза Кьостер. — От тях двадесет марки са печалба. Още днес ще ги пропилеем. Трябва да отпразнуваме чудесното първо пътуване с нашето такси.
— Ще пием боле с билкова настойка — заяви Ленц.
— Боле ли? — попитах. — Защо пък боле?
— Защото ще дойде и Пат.
— Пат?
— Не си разтваряй толкова човката — каза Последният романтик. — Отдавна сме уредили всичко. В седем ще я вземем. Тя знае. Щом ти не мислиш за това, трябва сами да си помогнем. В края на краищата нали чрез нас се запозна с нея?
— Ото — казах аз, — виждал ли си някога нещо по-безсрамно от тази новобранка?
Кьостер се засмя.
— Какво ти е на ръката, Роби? Държиш я така извита?
— Изкълчване, струва ми се. — Разправих историята с Густав.
Ленц прегледа ръката ми.
— Естествено! Като християнин и минал в запаса студент по медицина ще ти направя масаж въпреки твоите гаменщини. Ела с мен, шампионе по бокс.
Влязохме в работилницата и Готфрид се зае да ми разтрива ръката с малко масло.
— Каза ли на Пат, че ще празнуваме нашия еднодневен юбилей като шофьори на такси? — попитах го аз.
Той свирна през зъби.
— Срамуваш ли се от това, момко?
— Затваряй си човката! — отвърнах аз, най-вече защото бе прав. — Каза ли й?
— Любовта — заяви Готфрид невъзмутимо — е прелестна. Но тя разваля характера.
— Затова пък самотата прави хората нетактични, мрачни солисте…
— Тактът е мълчаливо споразумение да не се забелязват общите грешки, вместо хората да се избавят от тях. Следователно е жалко компромисно действие. Един германски ветеран не бива да се поддава на това, бебо.
— А как би постъпил ти на мое място — попитах аз — ако някой те повикаше с таксито и ти видеше, че това е Пат?
Той се усмихна.
— В никакъв случай не бих приел от нея пари за курса, сине мой.
Така го пернах, че той падна от трикракото си столче.
— Слушай, скакалец! Знаеш ли какво ще направя? Довечера просто ще я взема с таксито.
— Правилно! — Готфрид вдигна ръка за благослов. — Само свободата си не губи! Тя е по-ценна от любовта. Винаги обаче човек разбира това едва когато е късно. И все пак няма да получиш таксито. Необходимо ни е за Фердинанд Грау и Валентин. Ще бъде една сериозна, но голяма вечер.
Седяхме в градината на малък крайградски ресторант. Ниско над горите, сякаш червен факел, висеше влажна луна. Цветовете на дивите кестени блестяха като бели канделабри. Люлякът миришеше упойващо, а пред нас на масата големият стъклен съд с вино, ухаещо на билката „Същинска лазаркиня“, в мътната светлина на ранната нощ приличаше на бистър опал, в който се събираше, синкав и седефен, последният отблясък на вечерта. Вече за четвърти път поръчвахме да напълнят съда с боле.
Фердинанд Грау заемаше председателското място. Пат седеше до него. Накичила се бе с бледорозовата орхидея, която той й беше донесъл.
Фердинанд улови един комар в чашата си и го постави внимателно на масата.
— Вижте — каза той, — какви крила! В сравнение с тях брокатът е парцал! И това нещо живее един ден и след това изчезва. — Той ни измери с поглед един след друг. — Знаете ли какво е най-страшното нещо на света, братя?
— Празната чаша — отвърна Ленц.
Фердинанд махна с ръка, сякаш за да възрази.
— За един мъж най-позорното нещо на света, Готфрид, е да бъде шегобиец. — Сетне отново се обърна към нас. — Най-страшното, братя, е времето. Времето. Мигът, чрез които живеем и който въпреки всичко не ни принадлежи. — Той извади часовник от джоба си и го задържа пред очите на Ленц. — Ето, книжни романтико! Тази адска машина, която тиктака и със своето тик-так неудържимо върви към Нищото! Можеш да спреш лавина, свличащ се планински склон, но нея — никога!
— А и не искам да я спирам — заяви Ленц. — Искам да старея в мир. Освен това обичам промените.
— Човек не понася мисълта за Нищото — каза Грау, без да му обърне, внимание. — Не може и да я понесе. Ето защо си е създал една мечта. Старата трогателна, безнадеждна човешка мечта — вечност.
Готфрид се засмя.
— Най-тежката болест на света, Фердинанд, е мисленето! Тя е неизлечима.