— Ако това бе единствената болест, ти би бил безсмъртен! — отвърна Грау. — Ти представляваш сложно съединение от въглехидрати, калций, фосфор и малко желязо и за кратко време на земята се наричаш Готфрид Ленц.
Готфрид се хилеше самодоволно. Фердинанд тръскаше лъвската си глава.
— Братя, животът е болест и смъртта започва с раждането. Всяко поемане на дъх, всеки удар на сърцето е вече миг от умирането — малка стъпка към края.
— И всяка глътка! — отвърна Ленц. — Наздраве, Фердинанд! Понякога умирането е дяволски леко.
Грау вдигна чашата си. По едрото му лице премина усмивка като безшумна буря.
— Наздраве, Готфрид, весела бълхичке сред разтърсващия грохот на времето. Какво ли си е мислила призрачната сила, която ни движи, когато те е сътворила?
— Нейна работа. Впрочем тъкмо ти не би трябвало да говориш така високомерно за подобни неща, Фердинанд. Ако хората бяха вечни, ти би бил безработен, стари ми, добри паразите на смъртта.
Раменете на Грау се тресяха. Той се смееше. После се обърна към Пат.
— Какво ще кажете за нас бъбривците, малко цвете върху игривите води?
По-късно се разхождах из градината с Пат. Луната се бе издигнала по-високо, а поляните плуваха в сиво сребро. Сенките на дърветата лежаха върху тях дълги и черни като тъмни пътепоказатели към неведомото. Слязохме надолу, чак до езерото, и се върнахме обратно. Пътем видяхме Готфрид Ленц, който си бе взел един градински стол и го бе поставил дълбоко в гъсталака от люлякови храсти. Седеше сега там и само русият му перчем и запалената цигара просветваха. На земята до себе си бе сложил чаша с остатъка от майското боле.
— Какво място! — каза Пат. — Сред люляка.
— Търпимо е. — Готфрид се изправи. — Опитайте и вие.
Пат седна на стола. Лицето й се мержелееше между цветовете.
— Луд съм по люляка — каза Последният романтик. — Носталгия за мене означава люляк. През пролетта на 1924 година стремглаво си тръгнах от Рио де Жанейро само защото се сетих, че тук трябва да е цъфнал люлякът. Но когато пристигнах, естествено беше вече твърде късно. — Той се засмя. — Така става винаги.
— Рио де Жанейро. — Пат сведе към себе си клонче, обсипано с цвят. — Заедно ли сте били там?
Готфрид се смути. Изведнъж по гърба ми мина студена тръпка.
— Вижте луната! — казах аз бързо. В същото време заклинателно настъпих Ленц по крака.
С припламването на цигарата му видях лека усмивка и едно смигване. Бях избавен!
— Не, не бяхме заедно — обясни Готфрид. — Тогава бях сам. Какво, ще пием ли още по една последна глътка от това питие?
— Повече не. — Пат поклати глава. — Аз не мога да пия толкова много вино.
Чухме Фердинанд да ни вика и тръгнахме нататък.
Едър, той стоеше до вратата.
— Елате вътре, деца — каза Фердинанд. — През нощта хора като нас няма какво да търсят сред природата. Нощем тя иска да е сама. С един селянин или с един рибар е съвсем друго; ала ние, жителите на градовете, с нашите притъпени инстинкти… — Той сложи ръка на раменете на Готфрид. — Нощта е протест на природата срещу проказата на цивилизацията, Готфрид. Един порядъчен човек не издържа дълго на това. Забелязва, че е изтласкан вън от безмълвния кръг на дърветата, на животните, на звездите и на интуитивния живот. — Той се усмихваше с онази своя странна усмивка, за която никога не можеше да се каже дали не е тъжна. Влизайте, деца! Нека стоплим ръцете си на спомени. Ах, чудесното време, когато сме били още змии и гущери — преди около петдесет, шестдесет хиляди години! Боже, в какъв упадък сме оттогава насам… — Той улови Пат за ръка. — Ако не ни бе останал и слабият усет за красота, всичко би било загубено. — С едно нежно движение на огромната си лапа той сложи нейната ръка върху своето рамо. — О, ти, сребърна звезда, която пада над кипяща бездна, искаш ли да пийнеш заедно с един прастар човек?
Пат кимна.
— Да — каза тя. — Всичко, което пожелаете. Двамата влязоха. Вървейки редом, Пат изглеждаше като дъщеря на Фердинанд — стройна, смела и млада щерка на един уморен великан, останал от праисторическо време.
В единадесет часа отпътувахме обратно. Валентин и Фердинанд се качиха в таксито, караше го Валентин. Останалите потеглихме с Карл. Нощта бе топла и Кьостер заобиколи през няколко села, потънали в сън край шосето, с редки светлини и самотно пролайващи кучета. Ленц седеше отпред до Ото и пееше, Пат и аз се гушехме отзад в колата.
Кьостер караше чудесно. Завоите вземаше като птица. Създаваше впечатление за игра, толкова сигурно беше пътуването. Не шофираше твърдо като повечето състезатели. Човек би могъл да спи, докато той вземаше завоите — толкова спокойно водеше колата. Никога не се усещаше бързината.