По менящия се шум от гумите разбирахме, че пътят е с друга настилка. По асфалт те свиреха, на каменен паваж гърмяха глухо. Фаровете тичаха напред като източени пепеляви хрътки и извличаха от тъмнината алея от трептящи брези, редица тополи, стремително бягащи телеграфни стълбове, схлупени къщи и безмълвния строй на горските окрайнини. Необятна, съпровождана от хиляди звезди, над нас се носеше светлата ефирна диря на Млечния път.
Темпото се ускоряваше. Наметнах Пат с палтата ни.
— Обичаш ли ме? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— А ти мене?
— Не. Изпитваш ли щастие?
— Голямо.
— Тогава не може да ни се случи нищо, нали?
— Абсолютно нищо… — отвърна тя и потърси под палтото ръката ми.
Шосето се извиваше в дъга покрай железопътен насип. Релсите проблясваха. Далеч пред нас трептеше червена светлина. Карл изрева и полетя. Минаваше бърз влак със спални вагони и ярко осветен вагон-ресторант.
Настигнахме го и скоро пътувахме на една линия с него. Хората по прозорците ни махаха с ръце. Ние не им отвръщахме. Отминахме. Огледах се. От локомотива хвърчаха искри и дим. Черен, той се влачеше тежко в синята нощ. Изпреварихме го, но отивахме в града, при такситата, работилниците за поправка на автомобили, в мебелираните стаи. А локомотивът пухтеше край гори, поля и реки към далечината и приключенската необятност.
Улици и къщи, олюлявайки се, приближаваха към нас. Карл попритихна, но неговият рев все още бе рев на диво животно. Кьостер спря край гробището. Не ни откара нито до жилището на Пат, нито до моето; просто спря някъде в близост до двете, навярно смяташе, че искаме да бъдем сами. Слязохме. Двамата продължиха веднага, без да се обърнат. В миг това ми се видя чудно. Те отпътуваха, другарите ми продължиха да пътуват, а аз останах. Аз останах.
Отърсих се от това усещане.
— Ела — казах на Пат, която ме погледна, като че бе доловила нещо.
— Продължи с тях — каза тя.
— Не — отвърнах аз.
— Но ти би искал да идеш с тях…
— О, не… — казах аз, а знаех, че бе така. — Ела…
Тръгнахме край гробището, все още олюлявайки се малко поради вятъра и пътуването с колата.
— Роби — каза Пат, — бих предпочела да се прибера вкъщи.
— Защо?
— Не искам заради мене да се отказваш от нещо.
— Какво ти хрумна? — попитах аз. — От какво се отказвам?
— От другарите си…
— Съвсем не се отказвам от тях, нали още утре сутринта ще ги видя отново.
— Ти знаеш какво искам да кажа — добавя тя. — По-рано прекарваше много повече време с тях.
— Защото теб те нямаше — отвърнах аз и отключих вратата.
Тя поклати глава.
— Това е съвсем друго нещо.
— Естествено друго е. Слава богу!
Взех я на ръце и я пренесох по коридора до моята стая.
— На тебе са ти нужни другари — каза тя съвсем близо до лицето ми.
— И ти си ми нужна — отвърнах аз.
— Но не толкова…
— Ще видим по-късно…
Бутнах вратата и леко пуснах Пат да стъпи на пода.
Тя ме държеше здраво.
— Аз съм много лош другар, Роби.
— Надявам се да е така — казах аз. — Не искам жена за другар. Искам да имам любима.
— И това не съм — промълви тя.
— Но какво си тогава?
— Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…
— Това е най-доброто — казах. — То разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно. Ценните — също. Отломките никога.
Беше четири часът през нощта. Бях отвел Пат до дома й и се връщах. Небето вече светлееше. Дъхтеше на зазоряване.
На път за вкъщи минах край гробището, край кафене „Интернационал“. Но ето че недалеч от профсъюзния дом се отвори вратата на някаква шофьорска кръчма и оттам излезе едно момиче. Малка шапчица, износено червено палтенце, високи лачени ботушки — бях вече почти отминал, когато го познах — Лиза…
— Все се губиш някъде — каза тя.
— Откъде идваш? — попитах аз.
Тя направи едно движение.
— Чаках там. Мислех, че ще се отбиеш. Нали е времето, в което обикновено се прибираш вкъщи.
— Да, наистина…
— Ще дойдеш ли с мене? — попита тя.
Поколебах се.
— Не иде някак…
— Пари не ти трябват — изрече тя бързо.
— Не затова — отговорих аз, без да се замисля, — пари имам.
— Ах, така ли… — каза тя горчиво и отстъпи крачка назад.
Хванах ръката й.
— Не, Лиза…
Тънка и бледа, Лиза стоеше сред безлюдната, сива улица. Така я бях намерил и преди години, когато живеех равнодушен и сам, без мисли и надежди. Отначало тя беше недоверчива като всички тези момичета, но по-късно, след като бяхме разговаряли няколко пъти, бе станала доверчива и привързана. Възникнаха странни отношения; понякога не я срещах по цели седмици, после тя неочаквано стоеше някъде и чакаше. По това време и двамата нямахме нищо и никого и малкото топлота, която можехме да си дадем в часовете, прекарани заедно, означаваха за нас повече от обикновеното. Отдавна не бях виждал Лиза.