— Къде бе изчезнала тъй дълго, Лиза?
Тя сви рамене.
— Има ли значение? Исках само да те видя. Ех, тогава мога и да си вървя.
— Но как си иначе?
— Недей… — каза тя. — Не се насилвай.
Устните й потръпваха. Изглеждаше прегладняла.
— Все пак ще дойда за малко с тебе — казах аз.
Нейното жалко, безизразно лице на улична жена се оживи и придоби нещо детинско. Пътем, в една от шофьорските кръчми, отворени през цялата нощ, й купих някои неща, за да има какво да яде. Първоначално не искаше; едва когато казах, че и аз съм гладен, се съгласи. Но внимаваше да не ме измамят, да не ми дадат лошо парче. Не искаше и четвърт килограм шунка; смяташе, че стотина грама стигат, щом вземаме и франкфуртски наденички.
Живееше в една таванска стаичка, която си бе понаредила. На масата имаше газена лампа, а до леглото, на бутилка, бе залепена свещ. По стените пъстрееха картини, изрязани от списания и прикрепени с кабърчета. Върху скрина стояха няколко детективски романи; до тях — пакетче порнографски снимки. Някои посетители, особено женени, желаеха да гледат такива работи. Лиза ги хвърли в чекмеджето и извади поразнищена, но чиста покривка за маса.
Разгърнах нещата. Междувременно Лиза се преоблече. Първо си свали роклята, макар да знаех, че най-много я болят краката. Налагаше и се да обикаля толкова много! Тя стоеше пред мен с високи до колене лачени ботушки и в черно бельо.
— Как намираш краката ми? — попита тя.
— Хубави както винаги.
Лиза доволна и с облекчение седна на леглото, за да разхлаби връзките и свали ботушките.
— Сто и двадесет марки струват — каза тя и ги вдигна пред мене. — Докато спечеля толкова пари, те ще са се скъсали вече.
Тя извади от шкафа едно кимоно и чифт избелели брокатни обувки от по-добри дни. При това се усмихваше едва ли не виновно. Искаше да ми се хареса. Изведнъж нещо стегна гърлото ми. Тук… горе… в малката стаичка, сякаш беше умрял близък човек.
Ядяхме, а аз внимателно говорех с нея. Въпреки това обаче тя забеляза, че нещо се бе променило. В очите й се появи страх. Помежду ни никога не бе имало друго, освен това, което случаят донасяше. Но може би то задължаваше и свързваше повече от много други неща.
— Отиваш ли си? — попита тя, когато станах, като че ли този момент отдавна я бе плашил.
— Имам още една среща…
Тя ме изгледа.
— Толкова късно?
— Делова. Срещата е важна за мене, Лиза. Трябва да се опитам да поговоря с един човек. По това време обикновено седи в „Астория“.
Никои жени не проявяват по-голямо разбиране към такива неща, както момичетата като Лиза. Но и никоя жена човек не може да излъже по-трудно от тези момичета. Върху лицето й легна пустота.
— Ти имаш друга жена…
— Но, Лиза, виждали сме се толкова малко… има цяла година и лесно би могла да си представиш, че…
— Не, не, не искам да кажа това. Ти имаш жена, която обичаш! Променил си се. Чувствувам го.
— Ах, Лиза…
— И така да е. Кажи го!
— Сам не зная. Може би…
Тя стоя известно време права. После кимна.
— Да… да… естествено… Аз съм си глупава — та ние и нямаме нищо общо… — Тя прокара ръка по челото си. — Не зная как можах да стигна до това.
Слабата й фигура стоеше пред мене — жалка и крехка. Брокатните обувки, кимоното, дългите, празни вечери, спомените.
— Довиждане, Лиза…
— Отиваш ли си? Няма ли да останеш още малко? Отиваш ли си… вече…
Знаех какво мислеше Лиза. Но не можех. Странно бе, не можех — и чувствувах това много силно. Преди никога не ми се бе случвало. Нямах крайни представи за верността. Ала просто вече не вървеше. Неочаквано почувствувах колко далече бях от всичко това.
Лиза стоеше в рамката на вратата.
— Отиваш ли си… — Тя изтича назад. — Тук, зная, ти си оставил пари, под вестника, не ги искам, ето, ето, да, върви си сега…
— Трябва, Лиза.
— Ти няма да дойдеш вече…
— О, не, Лиза…
— Не, не, ти няма да дойдеш вече — зная! А и не бива да идваш! Върви си, върви си… — Тя плачеше. Слязох по стълбите, без да се обърна назад.
Дълго бродих по улиците. Чудна нощ! Бях много бодър и не ми се спеше. Минах покрай „Интернационал“. Мислех за Лиза, за отлетелите години, за много и отдавна забравени неща, но те бяха далеч, далеч и сякаш вече не ми принадлежаха. После се върнах по улицата, където живееше Пат. Вятърът се усилваше, всички прозорци на нейния дом бяха тъмни, утрото се промъкваше със сивите си нозе край вратите; най-сетне тръгнах за вкъщи. „Боже мой, мислех си, струва ми се, че съм щастлив!“