Раздадоха се звънците. Музикантите настройваха инструментите си. Цигулките вземаха леки флажолети.
— Значи, разбрано, ще се срещнем към изхода каза Бройер и най-сетне си отиде.
— Що за птица е той? — попитах аз.
— Не е птица, а е мил човек. Стар познат.
— Аз съм против старите познати — казах.
„Каскада“ — обмислих и пресметнах наум парите си. — Проклета обирническа пивница.
Тръгнах с тях, обзет от някакво мрачно любопитство. Само този Бройер ми липсваше подир зловещите прокоби на госпожа Залевски! Той вече ни очакваше при изхода.
Повиках такси.
— Недейте — каза Бройер, — в моята кола има достатъчно място.
— Добре — съгласих се аз. Смешно би било да предприема нещо друго, но все пак се ядосах.
Пат познаваше колата на Бройер. Беше един голям пакард. Стоеше отсреща на паркинга. Тя тръгна направо към колата.
— Пребоядисана е — каза тя и застана пред автомобила.
— Да, в сиво — отвърна Бройер. — Така по ли ти харесва?
— Много повече.
Бройер се обърна към мене.
— А на вас? Обичате ли този цвят?
— Не зная каква е била колата преди — отговорих аз.
— Черна.
— Черното и отива много.
— Положително! Но от време на време трябва да се внася и някаква промяна! Е, наесен ще имам нова кола.
Отидохме в „Каскада“. Това беше много елегантен танцов локал с отличен оркестър.
— Изглежда е доста пълно — казах аз зарадван, когато застанахме на входа.
— Жалко — рече Пат.
— Ах, ще уредим това — заяви Бройер и почна да преговаря с управителя. Създаваше се впечатлението, че е много добре познат тук, защото наистина пренесоха маса, няколко стола и след минути ние седяхме на най-хубавото място в цялата зала, от което можеше да се наблюдава танцовата площадка.
Оркестърът свиреше танго. Пат се бе облегнала на парапета.
— Ех, отдавна не съм танцувала!
Бройер стана.
— Да потанцуваме ли?
Тя ме погледна сияеща.
— Междувременно аз ще поръчам нещо.
— Добре.
Тангото продължи много. Докато танцуваше, Пат от време на време поглеждаше към мен и ми се усмихваше. Аз й кимах в отговор, но не се чувствувах особено добре. Тя изглеждаше прелестно и танцуваше великолепно. За съжаление и Бройер танцуваше хубаво и бяха чудно хармонична двойка. Танцуваха така, като че ли вече много пъти са танцували заедно. Поръчах си един голям ром.
Двамата се върнаха. Бройер се спря да поздрави неколцина посетители и за момент останах сам с Пат.
— От колко време познаваш това момче? — попитах аз.
— Отдавна. Защо?
— А, питам само така. Често ли си идвала тук с него?
Тя ме изгледа.
— Не помня вече, Роби.
— Такива неща се помнят — отвърнах упорито, макар да знаех какво искаше да каже тя.
Пат поклати глава и се усмихна. В този момент я обичах много. Тя искаше да ми покаже, че всичко предишно е забравено. Но мен ме глождеше нещо, което сам намирах за смешно и от което въпреки това не успявах да се избавя. Оставих чашата си на масата.
— Можеш спокойно да ми кажеш. Няма нищо.
Тя ме погледна пак.
— Мислиш ли, че иначе бихме дошли тук? — попита тя.
— Не — казах аз засрамен.
Оркестърът засвири отново. Бройер се приближи. — Един блуз — каза ми той. — Чудесен. Че искате ли да опитате?
— Не! — отвърнах аз.
— Жалко.
— Би трябвало да опиташ веднъж, Роби — настоя и Пат.
— По-добре, не.
— А защо? — попита Бройер.
— Никак не държа на това — отвърнах аз нелюбезно. — И никога не съм се учил да танцувам. Не съм имал време. Танцувайте спокойно, аз ще се забавлявам.
Пат се колебаеше.
— Но, Пат — казах аз, — нали ти доставя толкова голямо удоволствие.
— Да — а ти наистина ли се забавляваш?
— И как още! — Посочих чашата си. — Това също е един вид танц.
Отидоха да танцуват. Дадох знак на келнера и изпразних чашата си. Седях на масата и броях солените бадеми. До мене се появи сянката на госпожа Залевски. Бройер доведе на нашата маса още няколко души. Две хубави жени и един по-млад мъж, който беше със съвсем плешива, малка глава. По-късно се присъедини още един, четвърти. Всички бяха леки като корк, с гъвкави движения и уверени. Пат познаваше и четиримата.
Почувствувах се тежък като пън. Досега винаги бивах сам с Пат. За пръв път виждах хора, които тя познаваше от по-рано. Не знаех как да се отнасям към тях. Те се движеха свободно и естествено, идваха от друг живот, от живот, в които всичко вървеше гладко и хората не виждаха нищо, което не желаеха да видят, идваха от друг свят. Ако бях сам или с Ленц, или пък с Кьостер, ни най-малко нямаше да ме е грижа затова, всичко би ми било безразлично. Но Пат беше тук, Пат ги познаваше и поради това всичко вървеше зле, сковаваше ме, принуждаваше ме да правя сравнения. Бройер предложи да отидем в друго заведение.