— Роби — каза Пат на излизане, — няма ли да е по-добре да се приберем у дома?
— Не — казах аз.
— Защо?
— Ще ти е скучно.
— Ни най-малко! Защо да ми е скучно? Напротив!
— Пък и на теб това тук ти доставя удоволствие…
Тя само ме погледна, не отвърна нищо.
Започнах да пия. Не както преди, а истински. Човекът с плешивата глава ме наблюдаваше внимателно. Попита ме какво пия.
— Ром — казах аз.
— Грог ли? — попита той.
— Не, ром — повторих аз. Той също го опита и се задави.
— Дявол да го вземе! — каза плешивият одобрително. — С рома трябва да се свикне!
Сега бе привлечено и вниманието на двете дами. Пат и Бройер танцуваха. Тя често поглеждаше насам. Престанах да гледам към тях. Знаех, че бях на погрешен път, но ненадейно ме бе обзело желание да пия. Дразнех се, че другите внимателно следяха моето пиене. Не изпитвах удоволствие от това да им импонирам като гимназист. Станах и отидох на бара. Пат ми се струваше съвсем чужда. Нека върви по дяволите със своите хора! Тя е от техния кръг. Не, не е. И все пак!
Плешивият се помъкна подире ми. Пихме с бармана по една водка. Барманите винаги са утеха. По цял свят човек може да се разбере с тях, без да е необходимо да говори. И този беше добър. Само плешивият беше слаб. Търсеше си душеприказчик. Някаква Фифи му беше на сърцето. Но историята излезе кратка. Разказа ми още, че от години Бройер бил влюбен в Пат.
— Така ли? — попитах аз. Той се закиска. Накарах го да млъкне, като му предложих чаша „Прери Ойстер.“ Но думите му не излизаха от ума ми. Ядосвах се, че се поддадох на това, ядосвах се, че му отдавах значение. Ядосвах се, че не ударих е юмрук по масата. Но някъде в себе си усещах ледено желание да руша, което не бе насочено срещу другите. Единствено срещу мене.
Скоро плешивият взе да ломоти и изчезна. Продължих да седя. Изведнъж почувствувах на рамото си твърда здрава гръд. Това бе една от жените, доведени от Бройер. Тя седна съвсем близо. Косите й, сивозелени очи бавно лазеха по мене. Това бе поглед, след който собствено нямаше какво да се каже, а само да се действува.
— Чудесно е човек да може да пие така — каза жената след известно време. Мълчах. Тя протегна ръка към моята чаша. Ръката беше като гущер, блестяща от скъпоценности, суха и жилеста. Движеше се съвсем бавно, сякаш пълзеше. Знаех какво се подхваща. „Бързо ще се справя с тебе — мислех си. — Ти ме подценяваш, защото разбираш, че съм ядосан. Но се лъжеш. С жените се оправям лесно. С любовта не мога да се оправя. Само неосъществимото ме натъжава.“
Жената почна да говори. Имаше някак трошлив, стъклен глас. Забелязах как Пат гледаше насам. Не ме бе грижа за това. Не ме бе грижа и за жената до мене. Имах чувството, че се плъзгам в някаква гладка, бездънна шахта. То нямаше нищо общо с Бройер и останалите. Нямаше нищо общо дори и с Пат. Беше свързано с неразгадаемата тайна, че действителността буди желания, но нивга не може да ги удовлетвори; че любовта започва у един човек, но не свършва у него; че всичко може да съществува — човекът, любовта, щастието, животът; и че по някакъв страховит начин чувството винаги е твърде малко и става толкова по-малко, колкото по-голямо изглежда. Крадешком хвърлих поглед към Пат. Ето тя крачеше, млада и красива, в своята сребриста рокля, един светъл пламък на живота, аз я обичах и като и кажех: „Ела!“ — тя идваше, нищо не ни разделяше, бяхме толкова близки, колкото изобщо могат да бъдат хората, но въпреки това понякога по един загадъчен начин всичко помръкваше и ставаше болезнено, не можех да я изтегля от пръстена на вещественото, не можех да я изтръгна от кръга на битието, който беше в нас и над нас и ни налагаше своите закони, диханието и загиването, измамния блясък на настоящето, което неудържимо се сгромолясва в нищото, проблясващата илюзия на чувството, че в притежанието се таи и загубата. То никога не може да се спре, никога! Никога не може да се скъса дрънкащата верига на времето, неспокойствието никога не може да се превърне в покой, търсенето — в мъртвило, рухващото — в опора. Нямах сила да я откъсна дори от случая, от преживяното по-рано, преди да съм я познавал, от хиляди мисли, спомени, от това, което я е формирало, преди да съм се появил в нейния живот, а също и от тези хора тук не можех да я откъсна…